Отец Отера отиде до Филип и постави студената си длан върху бузата му.
— Успокой се, сине мой! Допирът помогна на Филип да се държи по-естествено.
— Всъщност май не показвам особена съобразителност — укори се той. — Вие идвате отдалеч и навярно сте гладни и жадни.
— Божията помощ ни е достатъчна, но като пътници бихме съгрешили, ако отблъснем твоето гостоприемство.
Филип започна да кима с глава като глупак. Все още не можеше да се нарадва на помощта.
— Заповядайте в палатката ми, ако обичате. Мога да ви предложа сок и вода, а и набързо да направя сандвичи.
— Това е много любезно. Освен това далеч от това изгарящо слънце ще можеш да ми разкажеш спокойно каква беда е сполетяла твоята група.
Филип поведе монасите към палатките, като все пак забеляза, че трима от тях изостанаха и продължиха да благославят работниците.
— Те ще се присъединят към нас по-късно — отбеляза свещеникът. — Първо трябва да приключат Божите дела.
— Разбира се, разбира се — съгласи се Филип и кимна утвърдително. След малко заедно със свещеника се настаниха в палатката, седнали върху сгъваеми столове. На масата бе разположен поднос с нарязани сирена и колбаси. Другите двама монаси плахо приеха чаши с пресен сок от гуава и останаха навън, в сянката на палатката, като оставиха Филип и брат Отера насаме.
След като опита храната, предложена му от Филип, свещеникът се отпусна в брезентовия стол и въздъхна с благодарност.
— Това бе много любезно от твоя страна — обърна се към него, положи ръце върху коленете си и започна да го изучава — Кажи ми, сине мой, какво се случи тук? Кажи ми с какво можем да помогнем.
Филип отпи от сока и се подготви за разговор. Изпълнението на задълженията му като домакин донякъде го поуспокои, но установи, че му е трудно да погледне духовника в очите. В затъмнената палатка те приличаха на тъмни сенки, наподобяваха кладенци, проникващи в глъбините на душата му. Самият Филип бе възпитан като презвитерианец, но никога не бе показвал особена набожност. Усещаше сила в спокойната фигура, седнала пред него. Първоначалното му облекчение постепенно премина в плахост. Усещаше, че не може да излъже този човек, че монахът ще намери начин да проникне в душата му.
Като остави чашата си, Филип започна да разказва за предателството и саботажа на Хил.
— …и след експлозията храмът продължи да се срутва, като принуди пленниците да слязат все по-надолу и по-надолу. Не можах да им помогна с нищо.
Кимането на отец Отера напомняше благословия.
— Бъди в мир със себе си, Филип. Сторил си всичко, което ти е било по силите.
Филип почувства сили от тези думи. Наистина бе направил всичко, което бе по възможностите му. Намести се удобно в стола и продължи да разказва как индианците се опитали да изкопаят спасителен тунел и как Сам и другите открили таен проход зад един златен идол. Стана съвсем словоохотлив. Разказа дори как Сам открил ключа на статуята.
— Златен нож, който променял формата си — поясни той.
Последната информация определено заинтересува монаха, тъй като очите му се разшириха и той прекъсна Филип.
— Златен нож и таен тунел в планината? — гласът му придоби странна плътност и дълбочина.
— Да — потвърди колебливо Филип.
Отецът замълча за миг и сетне продължи с обичайния си тон:
— Нека благодарим на Бога за избавлението им. Твоите приятели са успели да достигнат безопасно скривалище. Бог винаги проправя път на хората с чисти сърца.
— Надявам се до два дни спасителният тунел да бъде прокопан. Ако обаче индианците, които изпратих да търсят помощ…
Отец Отера внезапно се изправи.
— Не се безпокой. Бог ще се погрижи за тях. Той приема всички нас като свои обични чада. Нищо лошо няма да им се случи.
Филип бързо стана от стола и даде да се разбере, че иска да придружи монаха. Той обаче му даде знак да седне.
— Ти по-добре си почини, Филип. Заслужил си го. Свършил си работата на Бога, като си се опитвал да спасиш приятелите си.
Филип се отпусна на стола и въздъхна, когато отец Отера излезе от палатката.
— Благодаря ви — каза му на тръгване. После за миг затвори очи. Реши, че тази нощ ще може да заспи. Бремето вече не беше само негово и нямаше да може да бъде обвиняван за действията си.
Погледна затворената врата на палатката. Спомни си за силата, която излъчваше неговият гост. Отец Отера навярно бе наистина религиозен човек.
Отец Отера се отдалечи от палатките и достигна края на гората. Там срещна един от другите монаси. Отецът заповяда на пръстите си да престанат да треперят. Нима това бе наистина вярно? Нима наистина се бе случило след толкова дълго време?