— Ей там са! — извика Маги и даде знак с фенерчето си. Сам се извърна. Когато наближиха мястото, Маги видя, че Норман помагаше на Ралф да се измъкне от водата. Едрият футболист изпълзя на брега на ръце и колене. При тях бе Денал. Зъбите му просветнаха в лилав цвят, когато включи фенера, за да им подаде сигнал. Маги и Сам се устремиха към брега, но не им се наложи да правят много усилия. На това място имаше дълбоко естествено заливче. Течението ги захвърли натам и след малко краката им докоснаха тинестото му дъно. Леденостудените им и натежали от водата дрехи обаче ги затрудниха при изкачването на брега. Както и Ралф, и Маги допълзя на четири крака върху близката скала и се отпусна по гръб върху нея. Сам легна до нея и повдигна високо своята карабина.
— Е, успяхме да не намокрим пушките — зарадва се той. До тях се приближи Норман. Зъбите му тракаха от студ.
— И двамата трябва да се движите. И веднага да се освободите от тези мокри дрехи — нареди им и свали мократа си риза.
Маги забеляза, че Денал вече се бе съблякъл по гащи, а Ралф бавно и мъчително се опитваше да събуе панталоните си.
— Опасността още не е преминала — продължи Норман. — Температурата на водата бе почти нулева. Ако не се изсушим и стоплим, може да загинем. Маги усети, че краката и затрепериха. Сам я погледна.
— Това е само поради студа — обясни тя, като знаеше какво мисли.
— Хайде, почвайте и двамата — настоя строго Норман.
Сам изстена и стана, след като фотографът предложи ръката си на Маги. Твърде изтощена, за да възрази, тя пое ръката му и му позволи да и помогне да стане.
— А сега се съблечи — подкани я той.
Маги не усещаше пръстите си, които изглеждаха сини на светлината на фенерчето. С усилия разкопча и свали ризата си. Бе твърде измъчена и изтощена, за да мисли за свян. Всъщност точно сега едно изчервяване би ми дошло добре, помисли си, докато дърпаше ципа на панталоните си. Скоро остана само по мокри пликчета и сутиен.
Всички останали възпитано гледаха встрани. Единствено Денал бе ококорил широко очи. След като срещна погледа и, бързо се обърна.
Маги се опита да скрие усмивката си. После потупа Сам по мокрите гащета, когато мина покрай него.
— Хайде, движи се. Норман каза, че трябва да се движим, за да запазим телесната си температура. Маги усети погледа на Сам върху гърба си.
— За мен не се тревожи — успокои я тексасецът. — Само върви пред мен така, както си облечена сега, и аз ще се стопля. Този път тя не успя да прикрие усмивката си.
— Пътеката сигурно води някъде — предположи Сам, като се опитваше да не трака със зъби. Златната пътека продължаваше да се вие покрай реката. Никой не му отговори, тъй като всички трепереха от студ и бяха заети с разтриването на вкочанясалите си крайници. Ледената вода ги бе изстудила и тъй като нямаха възможност да накладат огън, рискуваха да пострадат от хипотермия. Трябваше да открият сухо и топло място. При това бързо.
Сам, който се движеше напред, изведнъж извика. С лъча на фенерчето си освети място, където пътеката се извисяваше. Полуголото му тяло сияеше на виолетовата светлина зад него и Маги едва сега видя какво красиво телосложение бе укривал нейният спътник под торбестите си дрехи. Сам имаше широки рамене, тесен таз и силни крака и бе приятен за гледане.
— Елате да видите това! — възкликна Сам и на лицето му се появи широка усмивка. Маги видя как Норман веднага се присегна към чувала с фотоапаратите.
Пред тях в пещера, голяма колкото футболното игрище на университета и, се простираше малък град, потънал в тъмнина. Единственият им източник на светлина бе фенерчето, но тя се оказа достатъчна, за да освети цялото селище. Изградено беше от тухлени къщи, някои от тях, триетажни. Покрай стените бяха наредени една над друга редици от сгради, построени от гранит и наподобяващи детски кубчета. Празните им прозорци зееха. Много от постройките бяха украсени със злато и сребро. Това, което привлече най-силно вниманието им обаче, бе разположено в центъра на града. Огромна златна статуя се извисяваше над сградите и почти достигаше тавана на пещерата. На пръв поглед приличаше на статуята, която пазеше входа към пещерите, но разстоянието бе твърде голямо, за да могат да се констатират други прилики.
— За Бога, та това е огромно подземно село! — изуми се Норман.
Маги отиде до Сам и внезапно осъзна, че Норман греши. Разбра го благодарение на влажната миризма. Тя и бе добре позната. Миришеше на прах, разложение и билки, използвани при мумифициране.
— Не е село, а некропол — поправи го тя. — Един от подземните инкски градове на мъртвите.