Сам, като продължаваше да се разтрива и да подскача върху босите си нозе, се съгласи с нея.
— Така е, това е гробница. Досега обаче не бях чувал за съществуването на толкова големи гробници.
Норман направи поредица от снимки и светкавицата на фотоапарата му разкъса мрака. Градът бе изцяло застинал.
— Бихме могли да отидем в някоя от тези къщи и да се стоплим — предложи фотографът. — Да се притиснем един към друг, за да запазим топлината, както правят алеутите в своите юрти.
Маги отново почувства, че премръзналите и крайници я болят.
— Заслужава си да опитаме — съгласи се тя и поведе групата към града. Златната пътека свършваше точно в края му.
Маги се обърна, но преди това забеляза синкавия цвят на устните на тексасеца. Другите не бяха по-добре. Крайниците на Ралф трепереха. Едрият младеж като че ли бе най-зле от всички. Бе нагълтал много ледена вода по време на прехода и не изглеждаше добре.
Маги ускори ход по златната пътека. Стигна до края на града и миризмата на пръст и разложение, подобна на миризмата на тор, изпълни ноздрите и. Разгледа улиците на този град на мъртвите. Гробниците бяха изградени като къщи, за да напомнят на духовете на покойниците за предишния им живот. По вратите на къщите бяха изрисувани, различни странни същества. Както митологически, така и зооморфни, съчетаващи чертите на хора и животни. Досущ като стълбовете, които служеха като жалони по пътя.
Маги погледна една от рисунките, кръстоска между жена и пантера.
— Тук са изрисувани божествата на ука пача, покровителите на мъртвите — констатира тя. От другата страна на широкия булевард Сам разглеждаше ярко оцветената стена на двуетажно здание.
— Тук пък са изобразени няколко малакуи, духове на подземния свят.
— Съжалявам, че прекъсвам лекцията ви по история на изкуството, но Ралф никак не ми харесва — съобщи разтревожено Норман.
Маги погледна Ралф, Той се бе подпрял на една врата с оклюмала глава. Личеше си, че едва се държи на краката си.
— Трябва да открием подходящо място и да го стоплим — обясни Норман.
— Кибритът ти сух ли е? — обърна се Сам към Денал.
Момчето кимна утвърдително и измъкна увито в найлон пакетче от мокрите си дрехи. В него имаше кутия цигари и малък кибрит. Момчето подаде кибрита на Сам.
— Огън ли ще кладем? А подпалки къде ще намерим? — учуди се Маги.
Той не отговори и влезе в една от близките къщи. Маги чу как премества нещо, съобрази какво е намислил и се ужаси. Излезе от къщата, като мъкнеше нещо. С въздишка захвърли товара си на улицата. Чу се трясък на счупени кости и се вдигна прах. Предметът се оказа увита в лен мумия.
— Горят добре — поясни простичко Сам.
— Уф! — реагира с погнуса Норман и закри устата си. Сам отиде при мумията и отвори кибрита на Денал. Запали клечка и я доближи до ленената тъкан. Появиха се пламъчета, които се разгоряха, след като старите кости и тъкани се запалиха. Оранжевите пламъци се заиздигаха все по-високо.
Маги, все още ужасена от мисълта за използваното гориво, все пак се приближи до приятната топлина.
— Ако не друго, то поне цепеници няма да ни липсват. — Сам махна с ръка по посока на обкръжаващите ги сгради.
Ралф се намести съвсем близо до пламъците. След час горещината започна да докосва изстиналите му кости. Опитваше се да не мисли за източника на топлина. От пламъците се подаде мумифицирана ръка и леко се загърчи от огъня. Ралф отмести поглед встрани.
От другата страна на огъня Сам внимателно почистваше и изсушаваше пушките. Маги подремваше, прегърнала Денал през рамо. Младият индианец не откъсваше широко отворени очи от пламъците. Изминалият ден се бе отразил зле на всички. Норман бе застанал на няколко крачки от другите. Бе направил и снимки, но си личеше, че макар и уморен, гореше от желание да влезе в подземния град. Не искаше обаче да влиза сам. Мракът, независимо от разпаления огън, сякаш присъстваше физически сред тях, подобно странник, застанал зад гърба им.
На Норман му се стори, че Ралф го наблюдава, и се приближи до него.
— Как се чувстваш?
— По-добре — отвърна Ралф и отмести поглед.
Норман седна на каменния под до него. Ралф неволно се отдръпна на сантиметър. Норман забеляза движението.
— Не се бой, човече, не те свалям — намръщи се той.
Ралф се ядоса на себе си. Старите стереотипи трудно се преодоляваха.
— Извинявай. Нямам нищо против теб.
— Да де, не искаш да те видят, седнал до гей.
— Не е там работата.
— А къде е в такъв случай?
— Добре де, може и да си прав. Възпитан съм от баптистка църква в Юга. Чичо ми Джералд дори беше пастор. Ние още от малки получаваме такова възпитание.