— Какво, от това? Родителите ми са мормони. И на тях не им стана приятно, когато разбраха, че съм гей. И на армията не и стана приятно. Така че ме изритаха и от двете семейства.
Ралф не посмя да погледне Норман в очите. И той бе ставал жертва на предразсъдъци в своя живот, но имаше поне семейство, което му оказваше морална поддръжка.
Норман се изправи, стиснал фотоапарата си. Ралф внезапно го хвана за ръката.
— Благодаря за помощта, която ми оказа в реката.
Норман отдръпна ръката си и се почувства неловко.
— Няма за какво. Само не се опитвай да ме целуваш. Не съм от тия.
— Аз пък бях чул други неща — замънка Ралф.
Норман се отстрани.
— Пустият му Ралф с неговите предубеждения. Ще ми липсват — засмя се той.
В късния следобед Хенри се почувства съвсем не на място. Само се мъкнеше подир Джоан и Дейл, когато те прекосяваха празните коридори на „Джон Хопкинс“. В този час почти нямаше други хора. След поредицата експерименти, проведени в лабораторията на Джоан, решиха да отидат в офиса и и да планират опитите за следващия ден. Двамата учени не преставаха да разговарят за тайнствения материал.
— Ще трябва да направим цялостен кристалографски анализ на веществото Z — каза високият металовед възбудено. Вече бе измислил и име на странната материя.
Хенри остана с чувството, че човекът вече е решил и в кои научни списания ще публикува откритията си.
— А и много ми се ще да разбера как реагира на други видове радиация, по-специално на гама лъчи.
— Ще се разбера за това с ядрената лаборатория — отвърна Джоан. — Сигурна съм, че ще измислим нещо.
Преди да ги последва, Хенри вдигна капака на буркана и направи последен оглед на грубата имитация на доминиканското разпятие. Веществото Z. Стори му се, че другите двама учени заради дърветата не виждаха гората. Голямата тайна бе другаде. Химическите и молекулярни свойства на веществото, колкото и любопитни да бяха сами по себе си, въобще не представляваха никакъв интерес в сравнение с това, че то само променяше формата си. Те, изглежда, не отдаваха особено значение на този факт. Металургът бе обяснил преобразуването с близостта със златния кръст и изказа предположение, че новата форма на веществото е предизвикана от обмен на електрони. „Всеки метал притежава уникални енергийни характеристики, бе обяснил Дейл. Тъй като веществото е силно чувствително към най-различни излъчвания, очевидно е реагирало на близостта със златото и е променило кристалната си матрица, за да заприлича на прототипа. Удивително наистина!“
Хенри не бе съгласен с този извод, но не каза нищо. Знаеше, че отговорът се крие другаде. Спомни си, че преобразуването стана тъкмо когато размишляваше за шифрования текст върху разпятието. Не близостта с кръста бе променила формата на веществото, а близостта с Хенри. Нещо се бе случило, но той все още не бе готов да изказва гласно смели хипотези. Поне не сега. Това не бе в стила му, трябваше да разполага с повече информация. Едно от първите неща, на които учеше студентите си, бе да се задълбочават в нещата и да не избързват с догадките. Единственото нещо, което Хенри знаеше с положителност за веществото Z, бе, че към него не трябва да се подхожда лекомислено. Другите двама учени обаче очевидно не споделяха неговата предпазливост.
Дясната му ръка напипа доминиканското разпятие в джоба на спортното му сако. Отец Франсиско де Алмагро бе научил нещо. Нещо, което искал да сподели с хората, и се бе опитал да им завещае. Хенри подозираше, че отговорът на загадката на веществото щеше да бъде открит не в ядрена лаборатория, а в грубите драскотини върху обратната страна на разпятието. Преди да изрази лично мнение по въпроса или да проведе експерименти, трябваше да разгадае древния шифър. Хенри добре знаеше откъде трябва да започне. Още утре ще се свърже отново с архиепископа. Нищо чудно някъде да се откриеше шифър, използван от доминиканските монаси.
— Пристигнахме — съобщи Джоан, извади ключове от джоба си и пъхна един в бравата. Бутна леко дръжката, вратата се отвори. — Странно, смятах, че съм я заключила. Може би съм забравила да… Понечи да отвори вратата, но Хенри веднага я спря.
— Стой! — извика и хвана патоложката за лакътя. Добре си спомняше, че Джоан заключи вратата. Издърпа я бързо встрани и се препъна в кофа, оставена от чистачите. Едва не падна.
— Хенри! — извика шокирана Джоан. Дейл го изгледа така, сякаш Хенри бе обезумял. — Какво правиш?
Хенри нямаше време да дава обяснения. Бе усетил опасността.
— Бягайте! Бе обаче твърде късно.
Иззад рамото на Дейл в рамката на вратата се появи тъмен силует.