Изглеждаше, че Норман въпреки собствените си думи все още се колебаеше. Лицето му бе напрегнато.
— Какво има? — попита Сам, след като забеляза тази напрегнатост на фотографа.
— Нищо — отвърна Норман. — Вероятно съм се нагледал на твърде много евтини филми на ужасите.
— Какво от това?
— В тези филми убиецът започва да избива спътниците си едва след момента, когато се разпръснат. Сам се засмя, тъй като реши, че фотографът се шегува. Норман обаче не се усмихваше. Смехът на Сам секна.
— Само не ми казвай, че сериозно мислиш…
Внезапно в огъня падна нещо тежко. Късове горяща тъкан и кости се разлетяха встрани и нападаха по каменния под. За миг всички си помислиха, че светлината на огъня ще изгасне. За щастие горящо парче тъкан падна върху складираните встрани мумии и ги подпали. Отново стана светло. Сенките отново заиграха по стените на гробниците.
Сам се обърна и притегли Маги към себе си. Точно в центъра на първия огън имаше голям правоъгълен камък. Очевидно гранитен блок от някоя постройка. Погледна нагоре. Там нямаше никакъв градеж, от който можеше да падне камък.
— Това не бе случайно! — каза Ралф, сякаш бе прочел мислите на Сам. Футболистът от Алабама включи фенерчето си и насочи лъча в пространството, неосветено от пламъците.
— Донеси пушките — разпореди Сам. — Веднага.
Ралф кимна утвърдително и подхвърли фенерчето на Сам. После взе пушката си, подпряна до каменната стена. Сам се наведе и взе карабината си. Маги и Денал се приближиха до него.
Чуваше се единствено пращенето на горящите кости. Въпреки това Сам усети, че около тях нещо се движи. Навсякъде беше тъмно, но някои от образуваните от мрака кътчета сякаш бяха живи. В тях имаше нещо, което се приближаваше към тях.
— Призраци идват за нас — промълви Денал.
Маги прегърна момчето, за да го успокои, но никой не се опита да опровергае думите му. В този некропол, обгърнат от игриви пламъци и плътни сенки, можеше да се материализират и най-страшните им кошмари. Това, което прекоси некропола, бе много по-страшно. Един от прокрадващите се към тях пришълци попадна в лъча на фенерчето на Норман. За миг застина, както застива животно, осветено от автомобилни фарове. Това обаче не бе сърна или елен. Бе създание, бледо като паяците албиноси. Двуного, голо, прегърбено и с дълги мускулести ръце. Сам в първия момент го взе за маймуна, но съществото бе напълно безкосмено.
То изсъска по посока към светлината и към тях и ги изгледа с огромни черни очи, свили се като цепки. Зъбите му бяха остри и дълги. Сетне изчезна в мрака със скорост, която се стори на Сам невероятна. Появи се и изчезна с такава бързина, че на никого не остана време да коментира случилото се. Нито Сам, нито Ралф успяха да се прицелят с пушките си. Лъчът на фенерчето на фотографа започна да трепери.
— Какво, по дяволите, бе това? — най-сетне наруши мълчанието Маги.
Сам подпря приклада на карабината на рамото си. Около тях бяха започнали да се разнасят най-различни тайнствени звуци. Стържене по скали, съскане, гърлено ръмжене, дори и пронизителен вой, който звучеше предизвикателно. Усещането бе, че са обкръжени от десетки такива същества, обаче бе възможно то да бе предизвикано от акустиката на пещерата. Погледите на Сам и Ралф се срещнаха. В очите на едрия младеж се бе стаил страх.
— Кои са те? — повтори Маги.
— Малакуи — отвърна Денал. — Призраците на подземния свят.
— А ти искаше да ни изпратиш там с Ралф сами — едва ли не изплака Норман, чието фенерче не преставаше да трепери. — Хайде и ние да извлечем една поука от филмите на ужасите: да не се делим. Никой не възрази. Всъщност никой не каза нищо. Всички се бяха втренчили в тъмното сърце на некропола.
Хенри се събуди и му стана неприятно от това. Главата го болеше, сякаш някой я бе използвал за солови изпълнения на барабан. Устата му бе сякаш изпълнена с киселина и лепнеше като туткал. Изстена. Пое си няколко пъти въздух и се опита да разбере къде се намира. Светлина идваше единствено от тесен прозорец, разположен високо на задната стена на малката стая.
Започна да си припомня нападението в „Джон Хопкинс“. Една от ръцете му се плъзна по гърдите му и докосна мястото, където го бяха улучили. Стрелата с перца я нямаше. Бавно осъзна, че лежи върху грубо легло с износен матрак. Все още бе облечен с предишните си дрехи — джинси и сива риза. Само спортното му сако го нямаше. Като отметна тънкото вълнено одеяло, с което бе покрит, Хенри се надигна в леглото.