Мебелировката в стаята бе спартанска. Единствените други мебели в нея бяха проядена от червеи дървена маса в задния ъгъл и поставка за коленичене пред просто дървено разпятие. Хенри се втренчи в него. Кръстът от черешово дърво се открояваше релефно върху варосаната стена. Отново се сети за сребърното доминиканско разпятие, висящо на шията на нападателя. Какво, по дяволите, ставаше?
Стъпи на пода, от което ушите му забучаха и за миг му причерня. Пое си дълбоко въздух, но преди това вече усети силна и добре позната му миризма. Идваше от протритото омазнено одеяло на леглото. Докосна с пръст грубата тъкан и после я доближи до носа си. Лама. Вълната от лама бе най-нискокачествената, произвеждана в Латинска Америка. Използваха я само местните селяни и рядко се изнасяше.
Започна постепенно да осъзнава местопребиваването си. В Южна Америка ли се намираше?
Изправи се и за миг се олюля върху отмалелите си крака, но бързо се окопити. — Не може да бъде!
Запъти се към единствената врата в стаята. Малка, но здрава на вид. Натисна дръжката. Вратата, разбира се, бе заключена. Отиде в средата на стаята и погледна към прозореца. Наблизо пееха птички, топъл полъх раздвижваше прашинките в слънчевия лъч, минаващ през прозореца. Слънчевата светлина изглеждаше прекалено ярка. Хенри усещаше, че днешният ден не бе денят, когато го бяха приспали с успокоителната стрела. Колко време бе прекарал в безсъзнание? Във въздуха се носеше миризмата на пържено и в далечината се чуваше глъчката на пазар. Стори му се, че се говори на испански.
Сърцето му се сви, когато разбра истината. Бе отвлечен и изведен от страната. Спомни си друго лице. Тъмна коса, светли очи и сочни устни. Дъхът му секна, когато си спомни как Джоан измъкваше стрелата, забила се в гръдта и, преди да се свлече на пода. Къде бе тя сега?
По-разтревожен за Джоан, отколкото за себе си, Хенри отиде до вратата и заудря с юмрук по нея. Още преди да успее да каже нещо, в горната и част се отвори малка шпионка. Две тъмни очи го погледнаха.
— Искам да знам какво…
Шпионката веднага се затвори. Чуха се приглушени думи, които не успя да разбере, и тихи стъпки. Някой бързо се отдалечи. Хенри отново удари с юмрук по вратата.
— Пуснете ме!
Всъщност не очакваше отговор. Само бе поискал да даде израз на гнева си. Поради това бе шокиран, когато някой отговори. Някъде откъм коридора се разнесе познат глас.
— Хенри, ти ли си?
Той въздъхна с облекчение.
— Джоан, ти ли се обаждаш?
— Добре ли си? — извика в отговор Джоан.
— Да. А ти?
— Цялото тяло ме боли и съм сърдита и направо бясна.
Хенри долови страх и в нейния глас. Не знаеше какво да каже. Трябваше ли да се извини, задето я бе замесил във всичко това? Или да се опита да я излъже, като и обещае бързо избавление? Изкашля се.
— Съжалявам за случилото се. Май не се получи особено приятна среща, какво ще кажеш?
Последва продължителна пауза, преди Джоан да му отговори.
— И по-неприятни премеждия съм имала!
Хенри притисна длани върху вратата. Много му се искаше да прегърне Джоан.
От другата страна на вратата закънтяха стъпките на приближаващ се човек. Джоан навярно също ги бе чула, тъй като замълча. Хенри затаи дъх. Какво щеше да стане сега. Нечий глас изрече кратки и отсечени думи. Прозвучаха като заповед.
Ключалката изщрака и след миг вратата на килията широко се отвори. Хенри нямаше представа какво може да очаква, така че бе изненадан, когато срещу изхода видя двама монаси в раса. Бяха отметнали качулки от главите си и на шиите им висяха огромни разпятия.
Хенри отстъпи крачка, след като видя лицето на по-високия монах. Бе Карлос, бандитът от „Джон Хопкинс“. И сега държеше пистолет в ръката си, но този път без заглушител.
— Бъдете сговорчив, професор Конклин, и всичко ще бъде наред.
— Къде съм? И какво искате от нас?
Карлос не му обърна внимание и даде знак на партньора си. Той отиде до другата врата и я отключи. След като разпореди грубо нещо на испански, отвори я широко и измъкна пистолет от гънка на расото си. Даде знак на обитателката на стаята да излезе оттам, като размаха оръжието.
Джоан излезе от килията предпазливо и веднага забеляза Хенри. Той видя, че тя почувства облекчение. Очите и бяха насълзени. Избърса набързо сълзите от лицето си и даде да се разбере, че не се нуждае от повече подканвания, за да се присъедини към Хенри и Карлос. Стрелна с поглед пистолета в ръката на високия монах и се обърна към Хенри.
— Защо сме тук? — прошепна. — Какво искат от нас?
Хенри понечи да отговори, но Карлос го изпревари:
— Елате с мен и ще получите отговори на въпросите си.