— Вашия орден… Говорите така, сякаш сте нещо отделно от Римокатолическата църква.
Абатът се намръщи.
— Ние сме част от Светата римска църква. За съжаление, тя почти ни забрави. Само шепа хора във Ватикана знаят каква е истинската мисия на нашия орден.
— И каква е тя? — попита Хенри.
Абатът предпочете да отклони въпроса.
— Последвайте ме и ще узнаете.
Бяха достигнали края на дългото стълбище. Хенри прецени, че се намират на поне петнайсетина метра под земята. Пътят пред тях бе осветен от редица електрически крушки. Хенри хвърли поглед върху стените и с изумление установи, че и те са дело на инките — градежът бе от масивни гранитни блокове, изрязани и съединени с изключително умение. Поглади стената с длан. Абатът забеляза това.
— Намираме се под абатството. Както и катедралата, то също е изградено върху древни инкски основи. Проходът под него е свързан с тунела, намиращ се под катедралата. Всъщност оттук има връзка с Храма на слънцето.
— Там ли отиваме? — попита Хенри. — Към Храма?
— Не. Ще видим нещо още по-удивително.
Като следваха Карлос, прекосиха плетеница от тунели. Хенри забеляза, че на места имаше дървени мостове, свързващи отделни части от покрития с камъни под. Първоначално реши, че необходимостта от тези дървени конструкции бе обусловена от пропадането на почвата в резултат на земетресения. При преминаването по поредния мост обаче съобрази, че те са разположени на твърде равни интервали, и че ямите, над които минаваха, имаха съвършено правилна квадратна форма. Изведнъж започна да се досеща къде отиваха.
— Тук някъде се намира ямата! — внезапно се оживи Хенри, след като се обърна и погледна отново плетеницата от коридори.
— Значи чували сте за това място? — усмихна се Руис.
— Какво представлява ямата? — запита Джоан.
— Подземен лабиринт. Адско подземие, където инкските владетели са хвърляли най-ненавистните си врагове. Било е изпълнено с капани и дупки, на чието дъно е имало остри като бръсначи камъни. В тях са хвърляли и скорпиони, паяци, змии и дори ранени пуми, за да измъчват пленниците.
— Ужасно… — промълви Джоан и погледна стените.
— Ямата е била една от най-ужасните камери за изтезания на инките. Испанските завоеватели са писали подробно за нея. Предполагало се е, че е тук, в Куско, но се смяташе, че отдавна е разрушена — каза Хенри и се обърна към абата: — Очевидно последното не е вярно.
На един от завоите Карлос спря и застана почтително пред гладка каменна стена. На лицето му бе изписан гняв и си личеше, че не одобряваше решението на абата да доведе пленниците на това място. Абат Руис застана до Карлос.
— Намираме се в центъра на лабиринта — осведоми ги той. — В светилището на нашия орден.
Хенри огледа коридора. Виждаха се само наредени един върху друг гранитни блокове. Нямаше и следа от врата.
Абатът се доближи до стената и натисна големия си рубинен пръстен върху малка пластинка от неръждаема стомана, вградена в трудно забележима вдлъбнатина. Отстъпи една крачка. Зад камъка се разнесе звукът на задвижени механизми. Хенри бе напрегнат. Не знаеше какво да очаква.
Внезапно част от гранитната стена се раздвижи и започна да потъва в пода. От отвора зад нея се подаде ярка светлина, която почти ги заслепи след дългата разходка в полумрака на коридорите. Стената с грохот потъна напълно в земята и застина. Хенри зина от удивление. Джоан, също.
Пред очите им се простираше огромна стая с размерите на малък склад. Представляваше свръхмодерна лаборатория, в която преобладаваха белият цвят и блясъкът на неръждаемата стомана. Зад стъклените врати и прозорци на обособените херметизирани помещения можеха да се наблюдават легион фигури, работещи в защитни облекла. Макар и заглушена от стъклените прегради, ясно се чуваше музиката на Бетовен.
Хенри хвърли поглед последователно към каменния лабиринт на инките и към свръхмодерната лаборатория.
— Добре, слушам ви — каза.
Нападение така и не се състоя. Бе изминал час, откакто Сам зае позиция за стрелба с пушката си и се отдръпна от огъня. Тъмният некропол беше безмълвен. Най-близките гробници бяха осветени от пламъците, но по-голямата част от града на мъртвите бе потънала в дълбок мрак. Единствено високата златна статуя в центъра на града отразяваше пламъците и приличаше на горящ огнен стълб. Не се чуха повече шумове, нямаше и движение.