Сам, Маги и Денал побягнаха. Изстрелите, прекъсващи писъците в далечината, показваха местоположението на Ралф и Норман. Въпреки това Сам се стряскаше от всеки изстрел, кънтящ в пещерата.
— Надявам се при тях всичко да е наред — тревожеше се Маги, след като чуха цяла поредица изстрели. Подпря се на един прозорец и си пое дъх.
— Ще се справят. Ралф е силен, а Норман е съобразителен, така че ще се справят.
Маги кимна. После надникна иззад ъгъла.
— За Бога! Ето го най-сетне! — отдъхна си тя и даде знак на Сам и Денал да я последват. Сам също зави покрай ъгъла и погледна улицата. Бе дълга и права. Единствена в проклетата плетеница от криви улици. И тя имаше гробници от двете страни, а в края и се виждаше пиедесталът на огромната статуя. Паметникът определено бе на инкски владетел, на Сапа Инка, подобен на другия, който охраняваше тайния вход към пещерите. Ръцете на скулптурата бяха повдигнати и докосваха далечния таван. Впечатлението бе, че го крепяха.
Денал погледна статуята и зина от удивление.
— Това е същият крал. — Освети го с фенерчето. Бе висок колкото двайсететажно здание. Сам също погледна статуята. И този крал имаше корона от пера, и той ги гледаше презрително с аристократическото си лице. Очевидно бе същият владетел.
— Права си. Той ще да е бил този Сапа Инка, който е покорил народността моче, строителите на погребаната пирамида. Несъмнено е искал да увековечи присъствието си в тази подземна крепост.
— Не е бил особено скромен — вметна Маги.
— Е, хайде да му се представим — каза Сам и ги поведе. Все още се боеше от възможни нападения на обитателите на пещерата. Стискаше пушката си и имаше готовност за стрелба, но тази улица изглеждаше наистина мъртва. Наблизо не се чуваха никакви звуци. Писъците отекваха в далечината. Сам ускори крачка. Не му се искаше да ги чуе отново около себе си. Улицата се оказа много по-дълга, отколкото първоначално им се бе сторило. Огромните размери на статуята ги бяха подвели относно истинското разстояние до нея. Сам забеляза, че колкото повече се приближаваха до централния площад, толкова по-високи и големи ставаха гробниците. Бяха много уморени и тичането им постепенно премина в нормален ход.
Лъчът на фенерчето на Маги се плъзна по украсата на огромните мавзолеи. Някои от тях бяха четириетажни и украсени със златни и сребърни орнаменти, инкрустирани с рубини и изумруди. Фасадите бяха покрити с рисунки на странни създания: дракони, крилати леопарди и полухора-полузверове. Маги прокара пръст върху сложна мозайка, изобразяваща тържествена процесия.
— Тези гробници навярно са принадлежали на „капак“, на хората от висшите класи — каза задъхано.
Сам се съгласи с нея.
— Така е. Всички са били погребани в нозете на своя крал Сапа Инка. Обърни внимание на разположението на дланите му. Дори то показва как са възприемали владетеля си: като физическа връзка между горния свят и този.
Гробниците най-сетне свършиха и пред тях се появи площадът, на който бяха стъпили златните нозе на статуята. Сам погледна нагоре. Тя достигаше самия таван на пещерата.
— Леле…
Маги не бе така впечатлена. Продължаваше да се вглежда в мрачния некропол. От време на време отдалеч се дочуваха животински ревове.
— Какво, по дяволите, представляват тези създания? — промърмори.
— Не знам — отвърна Сам. — Поне някои от тях обаче притежават зачатъци на разум. Използваха оръжия. Тояги и камъни.
— И аз го забелязах, но това бяха само създанията с по-дебели крайници. Обърна ли внимание?
— Как да ти кажа… Бях твърде зает с отблъскването им.
— Казвам ти самата истина. Другите се бориха само със зъби и нокти. Бих казала, че глутницата бе разделена на четири отделни класи. Всяка една от тях със свои специфични функции и възможности.
— Да не би да ги оприличаваш на пчели? С техните работници, търтеи и царица?
— Точно така. Първо се появиха мършавите с дългите крайници.
— Да. И аз видях едно от тях. Движат се по-бързо от леопарди.
— Направи ли ти впечатление, че те не се биеха?
— Вярно е. Те се появиха първи и после просто останаха в периферията. Какви са те? Разузнавачи?
— Вероятно да — каза Маги. Сам започна да обмисля теорията и. Отново си спомни битката.
— А какво ще кажеш за тези, които приличаха на питбули? Дето въобще не се бояха от пламъците?
— Очевидно принадлежат към друга класа. Забеляза ли, че не притежават полови органи?
— Не се загледах в тези подробности. Щом обаче са безполови, както казваш, вероятно трябва да съответстват на пчелите работнички.
— Точно така — потвърди Маги. — Безплодни работнички с ограничен разум. Това, че не се бояха от огъня, може да се обясни по-скоро с глупост, а не със смелост. Дали обаче това е вярно?