— Кухо е — възкликна удивена Маги.
— Да, и при това тук можем да се скрием. От другата страна на идола, в лявата му пета, открих врата — сподели Сам. Бръкна в пояса си и измъкна оттам златната кама. Подаде я с ръкохватката напред на Маги. — Искам да се справиш с тази брава, преди да съм се завърнал с останалите. Маги пое и ножа, и отговорността.
— Баща ми на младини е бил касоразбивач. Да се надявам, че ми е завещал подходящи гени.
— Открай време подозирах, че имаш престъпна жилка — усмихна се Сам.
Тя отвърна на усмивката му.
— Не се притеснявай за шибаната врата. Ще я отворя. Ти само докарай останалите — каза тя и му подаде фенерчето. — И се пази.
Той се приближи до нея. На светлината му успя да види погледа на сините очи на Сам. Той взе фенерчето и задържа ръка върху нейната.
— И ти се пази — каза и с лека дрезгавина в гласа. Стори и се, че иска да и каже още нещо.
Маги извърна лице към него и за миг си помисли, че той ще я целуне. Сам обаче се отдръпна.
— Време е да тръгвам.
Тя кимна. Някъде в нея, в една част от съществото и, която рядко издаваше присъствието си, почувства разочарование. Маги се опита да не се издаде.
— И не прави нищо глупаво — помоли го.
— Светкавиците престанаха — каза Денал.
Сам се обърна и се върна към действителността. Погледна отново огромния некропол.
— Това не е на добро — каза тихо.
— Сам, побързай.
Тексасецът кимна и насочи пушката си към покрива.
— Запушете си ушите — каза. Макар да послушаха съвета му, изстрелът бе оглушителен.
— Дано да са разбрали, че кавалерията им идва на помощ — каза Сам и тръгна по булеварда. Създанията също ще го разберат, помисли си мрачно Маги и се намръщи.
— Това е Сам! — каза Ралф. — Видял е сигнала ти!
Норман не откъсваше поглед от процепа между гранитните плочи над главите им. След изстрела нечии бледи пръсти възобновиха работата си и го разшириха с още няколко сантиметра. Норман повдигна факела си в тази посока, но без особена полза. Таванът бе твърде високо. Създанията просто се отдръпнаха за миг и след това възобновиха работа.
— Сам няма да успее да пристигне навреме — промърмори Норман. — Трябва да открием начин да прогоним тези тавански плъхове.
— И аз имам една идея. — Ралф свали патрондаша от рамото си. — Щом пушката е в такова състояние, тези патрони повече няма да ни трябват. — Повдигна патрондаша, в който имаше още около двайсет патрона. После се запъти към изхода. Норман започна да се досеща за намеренията на Ралф.
— Това би могло да свърши работа — прецени и той.
— И да ни проправи път — каза Ралф и хвърли патрондаша в пламъците. След малко патроните започнаха да избухват като пуканки, а куршумите, да рикошират върху съседните сгради. Мумията, оказала се под патрондаша, се разпръсна на парченца, които се разлетяха.
Чудовищата над главите им запищяха и шумно побягнаха, подплашени от горящите отломки. Норман се доближи до процепа, за да се увери, че са се махнали. Повдигна факела си високо, към пукнатината. Там вече нямаше никого. Не съзря нито лица, нито пръсти. Ухили се.
— Получи се…
— Връщай се веднага! — изрева Ралф.
Норман внезапно усети пареща болка в крака. Изпусна факела и се присви, тъй като болката достигна корема му. Отвори уста, за да изкрещи, но от нея излезе само измъчен стон. Ралф бързо отиде до него, хвана го и го притегли към другата стена.
— Дявол да го вземе, Норман, защо направи това?
Норман не бе в настроение да обяснява постъпката си. Стисна зъби, за да отслаби болката, и погледна десния си крак. Нещо бе овлажнило панталона му около коляното. Стаята започна да се върти пред очите му.
— Улучи те блуждаещ куршум — обясни му Ралф и започна да съблича ризата си. — Защо се отдръпна от укритието?
— Защото не мислех… Защото исках да се уверя, че… Майната му! — каза и стисна зъби, когато Ралф започна внимателно да оглежда раната му. — Като дете съм хвърлял патрони в лагерен огън, но като бивш войник трябваше да зная да се пазя.
— Според мен куршумът не е засегнал голям кръвоносен съд — прецени Ралф. — Не виждам струене, но коляното ти е наранено. Ще трябва да го стегна здраво, за да спрем кръвотечението. — Ралф взе дебелата си риза и започна да къса от нея дълги ивици. Докосна крака на Норман. — Да знаеш, че ще боли.
— Тогава не го прави — рече кисело Норман.
Ралф го погледна намръщено.
— Добре де, прави го — въздъхна Норман и му даде знак да се приближи.
Ралф кимна, хвана крака му и го изправи. На Норман му се стори, че кракът му се взриви. Коляното му се изпълни с болка. Най-неприятно бе усещането, че костта му е наранена.