— Ясно ли ти е това, което правиш? — попита Норман, просълзен от болка.
Ралф не му обърна внимание и омота плътно крака му с няколко ивици плат.
— В университета в Алабама футболистите непрестанно си наранявахме коленете. Ако не друго, знам как трябва да се превърже едно коляно — каза, като приключи със заниманието си. Норман стисна юмруци и започна да трепери. Струваше му се, че в коляното му се бяха впили ноктите на огромно животно. След миг всичко приключи. — Така няма да умреш — успокои го мъчителят му.
— Много сте любезен, докторе — простена Норман със сълзи на очите. Стори му се, че болката започва да отслабва.
Ралф го погледна за миг и на лицето му се изписа загриженост. После погледна изхода. Всичко изглеждаше спокойно. Патроните отдавна бяха престанали да гърмят.
— А сега ще ти съобщя лошата новина. Трябва да се измъкваме оттук. Хитрината ми няма да пропъди тези чудовища за вечни времена.
Норман погледна вратата. От другата и страна продължаваха да тлеят парчетата от горящата мумия. Тук-там проблясваха пламъчета. Поне входът бе разчистен. Кимна и протегна ръка.
— А сега ми помогни да се изправя.
Ралф се изправи, после с мускулестата си ръка повдигна Норман от пода.
Норман въздъхна и се опита да прехвърли тежестта на тялото си върху здравия крак. Леко се отпусна на другия крак, за да прецени доколко може да се държи на него. Болката продължаваше, но поне коляното му бе обездвижено. Направи няколко крачки, като се опираше на широкото рамо на Ралф.
— Ще се справиш ли?
Норман усети, че целият се бе изпотил от това малко усилие. Непреставащата болка го дразнеше. Отвърна на Ралф с измъчена усмивка.
— Имам ли избор?
Над главите им нещо се разшава и отново се чу стърженето на нокти в гранитните плочи. Сякаш едно от чудовищата се бе укрило там и сега, след като на улицата отново бе настъпила тишина, се опитваше да се измъкне. Двамата мъже не помръднаха и се вслушаха внимателно в звуците, сякаш за да се убедят, че създанието се е махнало. Броиха до десет. Решиха да не чакат повече. Там, дето имаше едно чудовище, можеше скоро да се появят други.
— Да се махаме оттук — настоя Норман.
Ралф вдигна факела от пода. Размаха го, за да се разгори, и застана до Норман.
— Хвани се за рамото ми. Облегни се върху мен.
Норман реши да не спори и го погледна в лицето.
— Ако си имаме неприятности, остави ме — каза със сериозен глас.
Ралф не му отговори.
— Ти чу ли ме? — попита Норман и стисна по-силно рамото на Ралф.
— Глупости не ми се слушат — отвърна Ралф и повдигна ръка.
— Моля ти се, Ралф, не говоря празни приказки — продължи Норман и закуцука. Тръгнаха към изхода. Норман се опитваше да не мисли за болката. — Не ти казвам, че трябва да ме подхвърлиш на чудовищата, за да имаш време да избягаш. Трябва обаче да бъдем делови. Ако работата стане дебела, остави ме в някоя дупка и бягай. Оползотвори футболните си крака.
— За това ще говорим после — промърмори Ралф и помогна на Норман да се мушне през ниската врата. Норман се изправи и двамата мъже предпазливо излязоха на улицата. Целият булевард бе обсипан с горящи парчета плат. Приличаше на бойно поле.
— Шоуто наистина си го биваше — каза Норман. — Поне ни помогна да прогоним тези създания — отвърна Ралф.
Норман погледна улицата в двете посоки. Ралф бе прав. От чудовищата нямаше и следа.
— Слава Богу! — каза Норман. Засега бяха в безопасност.
— Хайде, да се махаме оттук — рече Ралф.
— Добре, шефе.
С бавна, но уверена стъпка, двамата тръгнаха напред. Не след дълго се отдалечиха от димящите останки на мумията. Единствено слабата светлина на факела отбелязваше посоката на движението им. Норман държеше фенерчето в ръка, готов всеки момент да прогони евентуални нападатели със заслепяващата му светлина. На едноминутни интервали го включваше за няколко мига, за да посочи местоположението им на Сам и другите. Разбира се, светлинните сигнали ги издаваха и на пещерните чудовища, но ставаше дума за пресметнат риск. При нараняването на Норман определено се нуждаеха от помощ. Норман извади от сака светкавицата и изпрати поредица от ослепително ярки сигнали към тавана.
— Чувствам се като шибана светулка — процеди през зъби.
Ралф се намръщи. Не биваше да говорят. И без това достатъчно привличаха вниманието.
Норман се засегна от реакцията му, но се постара да скрие чувствата си. Разбра, че Ралф бе твърде напрегнат. Едрият мъж от време на време спираше и бързо поглеждаше през рамо, сякаш чувстваше, че нещо ги преследва.
Норман не чуваше нищо, главата му бе започнала да пулсира. Знаеше обаче, че Ралф греши: Те нямаше да издадат присъствието си с няколко тихо изречени думи. Погледна крака си. Изпод импровизирания бинт бавно продължаваше да струи кръв. При отсъствието на светлина сетивата на чудовищата нямаше как да не бъдат изострени. Превърнал съм се в нещо като движеща се храна, помисли си мрачно Норман.