Премести тежестта на тялото си върху здравия крак и се обърна. Само на три метра от него бе заело позиция за нападение друго отвратително създание, набито, прегърбено и със силни ръце. То изръмжа срещу Норман. Погледът му се изпълни с гняв. Издигна високо факела.
— Мамицата ти! — изруга и стисна юмруци. Вложи в тези думи цялата си ненавист и скръб и по бузата му потекоха сълзи.
Като уплашен елен, съществото разтвори широко очи. Тази реакция на ранената му плячка бе съвсем неочаквана. Отстъпи в недоумение и после се скри в една съседна улица.
Викът на Норман приключи със задавено хлипане. Избърса лицето си с ръка и като намести очилата си по-високо върху носа, закуцука напред.
— По-добре не се мяркайте на пътя ми. Не съм в настроение.
Маги бе коленичила до вратата в петата на огромната статуя. Представляваше дълга тясна сребърна плоча с широчина от около половин метър и височина от два метра. Почти напълно се сливаше с обкръжаващата я златна повърхност. Тя се удиви от това, че Сам бе успял да я забележи.
Докато Денал и светеше с фенерчето, още веднъж се опита да вкара върха на острието на златната кама в процеп в центъра на вратата. Това очевидно бе ключалка, но засега не успяваше да я задейства.
— Госпожице Маги, господин Сам много се забави — каза тихо Денал. Те рядко говореха, и при това само шептяха, за да не привлекат вниманието на хищниците.
— Това ми е известно, Денал — изсъска в отговор Маги. Представи си как Сам обикаля некропола самотен и удари безсилно с юмрук неподвижната повърхност. Преди това бяха чули поредица от изстрели, сякаш от развалена картечница, последвана от писък. Нямаше признаци, че около тях има други освен чудовищата. Момчето тихо се извини. Маги въздъхна и остави камата в скута си.
— Не исках да те обидя, Денал. Аз съм тази, която е трябвало да се извини. Работата е там, че просто не мога да отключа това проклето нещо, а другите разчитат на мен. Искаше и се да заплаче. Денал докосна рамото и с ръка.
Дори и този плах опит за утеха и помогна да се поуспокои. Пое си дълбоко въздух. После погледна Денал и го погали по главата.
— Благодаря ти. — Забеляза уплашения му поглед и се зае отново с вратата. — Денал, съжалявам, че те забъркахме във всичко това.
— Няма защо да съжалявате. Аз сам реших да проследя Хил. Исках да ви помогна. Майка ми, преди да умре, ми каза, че трябва да помагам на другите и да бъда смел.
— Майка ти навярно е била прекрасна жена.
— Такава беше — потвърди Денал и изхълца. Няма да позволя детето на тази прекрасна жена да загине тук, помисли си Маги.
Изпълнена с решителност, повдигна златната кама. Трийсетсантиметровото и острие проблесна на светлината на фенерчето. Спомни си как Сам преобразува камата. Отново разгледа изящната и дръжка, на която бе изобразен зъбестият бог Уаманкантак. Прокара пръсти върху нея, но не откри никакви следи от механизъм. — Как успя да направиш това, Сам? Отмести поглед към вратата, а после, към самата статуя. Трябваше да се замисли. Защо тази врата се намираше в задната част на петата? Спомни си древногръцкия мит за Ахил. Непобедимият боец бе имал само едно уязвимо място, и то бе именно, петата. Не знаеше обаче да съществува подобен мит у инките или у който и да е от народите, обитавали Перу. Съвпадението я впечатли. Дали все пак не съществуваше някаква връзка? Много митове бяха общи за различни култури и континенти. Това, че тя не бе чувала за подобен инкски мит, не означаваше, че той не съществува. Инките не бяха разполагали с писменост, така че голяма част от историята им е забравена. Дали пък в забравата не бе потънал и митът за някой инкски Ахил?
Повдигна камата и си спомни древногръцкия мит. Великият герой бе загинал вследствие на рана в петата. Тя обаче бе нанесена не с нож, а със стрела. Маги реши, че мислите и са безполезни, и поклати глава.
Защо само не беше стрела, пожела си, като погледна камата.
Дръжката на ножа в ръцете и внезапно изстина. Острието изтъня и се удължи и върхът му се превърна в накрайник на стрела.
— Боже мой! — изуми се Маги и рязко се изправи. Обърна се към Денал и се опита да му покаже преобразения нож. — Погледни!
Денал обаче гледаше в друга посока, към некропола. Отстъпи към нея и вдигна ръка.
— Госпожице Маги…
Тя проследи погледа му. Досами сенчестата страна на гробниците се бяха притаили бледи чудовищни силуети. Бяха се доближили тихомълком, дори не издаваха никакви звуци. Повечето от тях гледаха нагоре към гигантската статуя. Повечето, но не всички. Няколко чифта гладни очи бяха втренчени в тях.