Сякаш разбрали, че са ги забелязали, създанията с отвратителни движения заизлизаха от убежищата си. Двайсетина на брой, бяха безмълвни и напомняха изкривени сенки.
Маги придърпа Денал към себе си и двамата се укриха в тясното пространство между петите на статуята. Денал разполагаше с фенерче и с догарящия факел. С това нямаше да успеят да отблъснат ордите. Бе им необходима помощ. Маги си позволи да рискува, направи крачка напред и нададе вик с все сили. Нямаше причини повече да мълчи.
— Сам, помогни ни! — извика и викът и закънтя из огромната пещера.
Два от най-близко разположените до тях зверове, раздразнени от шума, се втурнаха към нея. Очевидно бяха от класата на войниците. Имаха мускулести крака, присвити очи и оголени остри зъби. Наподобяваха безкосмени мечки със свирепи муцуни.
Маги насочи към тях единственото си оръжие, камата, превърнала се в стрела. Ако успееше да прободе поне едно от тях…
Най-близкото чудовище, вече готово да се нахвърли върху нея, внезапно съзря стрелата. Изрева диво, сякаш го бяха ударили, и се блъсна в партньора си. Двете преплетени тела направиха опит бързо да се отдалечат от нея. Очите им бяха изпълнени с паника. С жалко скимтене се отдръпнаха и бързо се затичаха обратно.
Тя направи крачка напред и вдигна високо оръжието си. Чудовищата издадоха уплашен рев. Подобно подплашен рибен пасаж, веднага изчезнаха.
Маги отпусна ръката с преобразувания нож и озадачено погледна стрелата. Какво се бе случило? Прокара пръст по нея и погледна заключената врата. Най-вече поради реакцията на чудовищата реши, че наистина държи ключа на инкската статуя. Те очевидно се бояха от него. Защо? Дали съхраняваха в паметта си ужасен спомен от инките, идвали някога тук с този странен нож? Ако да, как го бяха съхранили? Нали това бе станало много отдавна, най-малкото преди пет века? Или пък ставаше дума за колективна памет, за генетически инстинкт на тази пъстра глутница? Доближи се до сребърната врата и реши да провери истинността на теорията си. Наведе се и пъхна тънката стрела в процепа. Ако тя се окажеше ключът, това щеше да е и свидетелство за връзка между инките и древните гърци. Последното само по себе си бе достатъчно за докторска дисертация. Затаи дъх и пъхна стрелата в отвора. Чу се тихо щракане и вратата широко се отвори. Зад нея имаше тъмна камера. Маги погледна ръката си. След отключването на вратата ножът бе възприел отново първоначалната си форма. Златното му острие проблясваше. Като не изпускаше оръжието, тя си спомни за многото капани в първата камера. Можеше да се продължи напред само по един начин. Без да се обръща, махна с ръка към Денал.
— Подай ми фенерчето.
Освети пространството зад вратата и видя, че там има малка неукрасена камера със златен под. Бе достатъчно просторна, за да могат в нея да се поберат всички. Освети пространството над себе си. Лъчът проникна безпрепятствено в кухата вътрешност на златната статуя. Тя сякаш бе безкрайна.
Маги излезе и я освети отвън. Златните длани на инкския крал подпираха покрива на пещерата. Ако бе замислена като скривалище, статуята нямаше как да не бие на очи.
Маги отмести погледа си към тъмния некропол. Къде бяха другите?
Сам застина, когато чу, че Маги го извика на помощ. За миг се вгледа в криволичещите улици пред очите му. През последния половин час не бе открил никакъв признак от Ралф или Норман. Последното, което бе чул, бе „мамицата ти“. После се възцари тишина. Къде, по дяволите, сте, момчета?
Сам бе длъжен да допусне, че и двамата се бяха заблудили. Извини им се на ум, ако грешеше, и се обърна. Запъти се обратно към статуята с ускорена крачка. Тъй като в момента не търсеше двамата мъже, можеше да се движи по-бързо. Знаеше как да се завърне при статуята. Знаеше къде да завие и как да избегне задънените улици.
Стигна до широкия булевард, който водеше право към статуята. Дори забеляза как лъчът на фенерчето на Маги играе по основата и. Намести по-удобно каубойската си шапка и тръгна по булеварда.
Още преди да успее да направи две крачки, от дясната му страна някой нададе болезнен вик. Сам се обърна и повдигна пушката си. Отляво покрай една стена се движеше с измъчена походка прегърбена фигура. Бе твърде тъмна на цвят, за да е някой от пещерните хищници. Сам насочи фенерчето си и от своя страна бе заслепен от внезапно избухване на светлина.
— Разкарай се оттук, глупако! — викна му някой.