Хладната подземна камера представляваше квадрат със страна от двайсет метра. Във всеки от ъглите и гореше мангал, от който се издигаше благоуханна струйка тамян. На всяка от изработените от титан стени висяха огромни кръстове с човешки ръст. Едно още по-голямо разпятие висеше от тавана, разположен на три етажа над тях.
Колкото и удивително да бе всичко, не представляваше нищо в сравнение с другото, с това, което се намираше под висящия кръст. В центъра на стаята върху изящно изработен сребърен олтар лежеше скулптура на човек в естествен размер. Хенри се приближи. Човекът сякаш бе заспал. Бе облечен в свободно отпусната роба, имаше дълги коси и бе кръстосал ръце върху корема, сякаш постигнал покой. Лицето му бе отпуснато и спокойно. Цялото му същество излъчваше усещане за благост. Хенри се приближи, за да може да види по-добре лицето. На челото на статуята имаше трънен венец. За Бога! Това бе изображение на Христос. Направено от чисто злато.
Не… не бе злато. На Хенри не му се наложи да се доближава по-близо до статуята, за да осъзнае грешката си. Халогенните лампи осветяваха фигурата на спящия Христос. Металът обаче създаваше усещане за подвижност. Не, това не бе злато! Бе La sangre del diablo. Цялата огромна скулптура бе направена от Кръвта на Сатаната.
Хенри усети как коленете му отмаляват. Нямаше думи, за да изрази това, което чувстваше. Студът на стаята проникна в костите му. Стана му съвсем ясно защо е охладена. На обикновена стайна температура мекият метал щеше да се отпусне подобно кръста в лабораторията на Джоан в „Джон Хопкинс“.
Абат Руис отиде до проста дървена пейка за молитва, поставена пред олтара, и коленичи върху твърдата повърхност. Започна безмълвно да произнася молитва. След като приключи с нея, изправи се, дръпна ципа на стерилния си лабораторен комбинезон и извади буркана с материала от лабораторията на Джоан. Веществото все още бе запазило пирамидалната си форма. Абатът целуна краищата на пръстите си, а после отвори буркана. С грамадните си ръце внимателно измъкна оттам метала, приведе се и с почтителен жест постави пирамидата върху скулптурата, непосредствено до ръцете на Христос.
— Елате — каза тържествено абатът. — Елате, професор Конклин. Това бе ваше откритие и ваш дар. Имате право да вземете участие.
Руис отново коленичи и сведе глава за молитва. Хенри и Джоан се приближиха до абата. Карлос остана до вратата с пистолет в ръка и немигащо лице. Абатът продължи да се моли и закри смирено лице с длани.
Хенри продължаваше да изучава фигурата и стаята. Не знаеше какво трябва да очаква. Това, което се случи, го изуми. Наложи му се да примигне няколко пъти, за да се, убеди, че не е жертва на оптическа илюзия.
Пирамидата, направена от веществото Z, започна дасе разтопява и разлива върху скулптурата. Скръстените ръце се отместиха достатъчно, за да може металът да потече под тях. Когато златните пръсти отново се преплетоха, веществото Z образува съвършена лилия. Изящно цвете, стиснато от златните пръсти на Христос.
Абатът въздъхна и отпусна ръце. На лицето му се бе появило блажено изражение. Стана.
— Какво се случи? — промърмори Джоан.
— Добавихме вашето вещество към нашето. Доближихме се с още една стъпка до целта.
— Как успяхте да сторите това? — попита Хенри и кимна към статуята.
— Вие току-що разбрахте защо Ватиканът възприе метала като нещо сатанинско. Видяхте най-уникалното свойство на La sangre del diablo — каза отецът и се обърна към Джоан. — Прочетохме вашите записки. С течение на годините и ние разбрахме, че металът реагира на всякакви външни източници на енергия: електричество, рентгенови лъчи, радиация. Оползотворява всички възможни форми на енергия по съвършен начин, като преминава от твърдо в течно състояние. Не бяхте успели обаче все още да откриете свойството му, което някога инките разкриха на първите доминикански мисионери.
— Кое е това свойство? — попита Хенри.
Абатът го стрелна с поглед.
— Това е способността му да реагира на човешката мисъл.
— Какво? — изуми се Джоан.
Хенри, макар и изненадан, не каза нищо. Спомни си как веществото се опита да възприеме формата на кръст, когато той държеше в ръцете си доминиканското разпятие.
— Когато човек съсредоточи мисловните си усилия, то реагира на алфа вълните на мозъка по същия начин, по който реагира например на рентгеновите лъчи — продължи абатът. — Разтапя се и възприема формата, пожелана от молещия се.
— Това е невъзможно… — възрази Джоан, но не изглеждаше особено убедена в думите си.
— Не. Не е невъзможно. Мозъкът е способен на силни излъчвания. Излъчвания, които могат да се измерят. В началото на седемдесетте години при опити, проведени в Русия и САЩ, бе установено, че отделни уникални индивиди са в състояние да въздействат върху предмети или върху фотографски ленти единствено със силата на мисълта си. В случая обаче уникални са не индивидите. Уникално е самото вещество. То реагира на мозъчните излъчвания на човека, на човешките мисли.