— Какво? — попита Сам.
Маги се измъкна от прегръдките му и започна да оглежда пода.
— Каптирали са някаква подземна река — обясни той. — Може би приток на тази, в която плувахме вчера. Това е някакъв проклет хидравличен асансьор!
— Къде обаче ще ни отведе? — замисли се Сам, като погледна тъмния тунел над главите им.
— Едва ли искат да ни убият — каза намръщено Маги. — Ако бяха искали да обезвредят нежелани гости, щяха да използват някакъв по-прост начин. Според мен това ще ни изведе чак догоре — предположи, като погледна движещите се покрай тях стени.
— До покрива ли? — запита Сам, като си припомни стойката на инкския владетел, подпиращ тавана на пещерата с длани. Представи си и формата на статуята. Това не бе невъзможно.
— Надявам се да не ни притисне в тавана — изказа мрачното си подозрение Норман. — Ще ни провали хубавия ден — добави кисело.
— Не ми се вярва — каза неуверено Маги.
— Погледнете натам! — внезапно извика Денал и посочи с пръст нагоре.
Маги насочи нагоре лъча на фенерчето си, но не беше необходимо. Над тях се виждаше златен купол, вътрешната страна на златната корона на владетеля. Повърхността му бе осветена от светлина, идваща от шест равно отдалечени един от друг процепа. След малко, подобно на листата на цвете, шест секции от покрива едновременно се отвориха и групата бе заляна от поток ярка слънчева светлина.
— Това е изход! — възкликна Сам. Размаха каубойската си шапка и радостно се развика:
— Спасихме се!
— Само някои от нас — добави тихо Норман.
Лицето на Сам помръкна. Представи си лицето на Ралф. Норман бе прав. Бе съвсем неуместно да се радват на собственото си спасение, когато един от приятелите им не бе вече сред тях.
Маги се приближи до Сам. В погледа и бяха изписани едновременно скръб и облекчение. Повдигна се на пръсти, за да огледа по-добре разкриващия се купол. Сам я прегърна.
— Сигурен съм, че Ралф щеше да се зарадва на нашето спасение — каза.
— Може би си прав — отвърна тихо Маги.
— Мъртвите не се сърдят на живите, Маги — каза Сам и я притисна още по-плътно до себе си. — Нито Ралф, нито твоят ирландски приятел Патрик Дъган — добави. Имаше предвид и своите родители, но не ги спомена.
— Знам, Сам. Всичко това вече съм го чувала — отвърна уморено Маги.
Той се отказа да говори повече. Знаеше, че понякога бе по-трудно да си простиш заради това, че си останал жив, отколкото да се изправиш пред смъртта. Това бяха неща, с които човек трябваше да се справя сам.
Асансьорът забави ход и продължи да ги издига към свободата. След малко достигна открития купол. Накрая спря. Шестте секции на купола се бяха разтворили. Под краката им изщракаха устройства, които застопориха пода, и той стана неподвижен. Водата, която ги бе издигнала, започна да се оттича обратно в шахтата. След мрачната пещера късното следобедно слънце им се стори заслепяващо. Дори и когато лъчите му едва проникваха през облачна покривка, запълваща цялото небе.
— Къде, по дяволите, се намираме? — попита Сам и се огледа.
Бяха се озовали в дълбока залесена котловина. Отвсякъде бе обградена от стръмни скатове от червеникаво-черни скали, които можеха да бъдат изкатерени единствено от опитни алпинисти с добра екипировка. Купестите облаци над главите им задържаха слънчевата светлина. Въздухът, топъл и разреден, бе изпълнен с миризмата на развалени яйца.
— Сяра — поясни Маги и огледа пространството. — Я вижте ей това! — посочи нещо с ръката си. Близо до северната стена на котловината се издигаше стълб от дим.
— Това е вулканична шахта — каза Сам. Тази част на перуанските Анди бе все още геологично активна и изпълнена с вулканични върхове. Някои от тях бяха безмълвни и студени, други още димяха. Почти всеки ден планините бяха разтърсвани от земетресения.
— Това не е рифтова долина — каза Маги. — Попаднали сме в някаква вулканична котловина.
— Чиста работа — произнесе Норман, вперил очи в стръмните скали. — Защо ли се сетих за поговорката „От трън, та на глог“?
Сам не обърна внимание на думите на фотографа и огледа височините около тях.
— Маги, ако не грешиш, трябва да се намираме някъде сред вулканичните върхове на изток от лагера — определи той. После се съсредоточи по посока на една тъмна сянка на юг. Още един вулканичен конус, сякаш издигащ се вертикално от самата стена, се бе надвесил над котловината. — Виж колко много такива върхове има тук.
— Вероятно си прав — каза Маги. — Този район и без това никога не е бил изследван. Тук планините са твърде стръмни и твърде опасни.
— Тук е доста горещо — каза Денал, който не се откъсваше от Норман, и избърса потта от лицето си с ръкав.