В главата ми се блъскат противоречиви мисли. Преливат и наелектризират осезаемо въздуха.
Вече минава три сутринта и тази нощ официално обявих съня за враг. Преоблякох се, минах на бегом осем те пресечки до денонощния фитнес и сега се потя на уредите така, че другите трима лунатици, които ми правят компания — филмови каскадьори, готвещи се за снимки — ме зяпат невярващо. През друг ден сигурно бих се смутил. Тази сутрин не ми пука.
Докато се прибера вкъщи и си взема душ, става време „Ректо Версо“ да отвори. Често съм първият им клиент — обикновено поради същата причина, която Сара изтъква и днес, щом звънчето пропява на влизане.
— Лоши сънища?
Фини прашинки танцуват в слънчевите снопове, изливащи се през витрината. Сара се обръща, за да ми приготви обичайното лате, и после ми го подава. Вземам чашата, пресягам се през дългия бар към добавките и сипвам лъжичка канелен сироп в кафето.
Сара извива високо вежда.
— Разказвай.
Издухвам част от пяната на напитката.
— Става ли поне да си преполовя кафето, преди да започнеш разпита?
Тя ми отговаря с тих смях. Струва ми се съвсем уместен, при положение че съм на нокти и без намесата на кофеина.
Накрая измърморвам под нос:
— Защо веднага попита за това? За сънищата?
Отначало въпросът ми предизвиква тънка усмивка. При Сара тя може да означава всичко — от „изхвърли боклука“ до „знам как да постигнем световен мир“. В момента се надявам, че не е нито едно от двете.
— Имаш онзи вид — обажда се накрая.
— Вид? — присвивам очи и стисвам устни. — Какъв вид?
— Онзи — вдига рамене, но не ѝ се получава особено.
Пайетите по класическата ѝ тениска в стил Дейвид Боуи се раздвижват и грейват на осветлението в духа на „Тифани“.
Тук, в кафе-бара, то е по-приглушено, отколкото в същинската книжарница — факт, който в момента е добре дошъл.
Възможно е слабата светлина да прикрие донякъде объркването ми. От друга страна — едва ли.
— Сякаш не е било само сън.
— О?
Краткото възклицание ѝ е достатъчно. Защото, също като Редж, Сара не си губи времето с общи приказки, когато съм крачил нервно, вместо да спя.
— Сякаш си сънувал, а после си се събудил и си решил да разиграеш съня пред плюшените си играчки.
Не знам дали да се смея, или да псувам. Избирам нещо средно и го смотолевям под нос, преди да отговоря:
— Никога не съм имал плюшени играчки, Сара.
— Знам.
Изведнъж осветлението започва да ми се струва още по-приглушено. Направо тъмно. Изправям гръб във високия стол и плясвам с ръце, твърдо решен да подобря настроението си.
Така е редно.
— Е. Какво ново при вас?
Тежкото ѝ мълчание пак ме напряга. За разлика от Редж, Сара винаги се присъединява охотно към опитите ми да разведря разговора. Притежава истински талант в това отношение. Тази жена знае всички клюки, свързани с попкултурата, до последната подробност — от песните по върховете на класациите до дъното на модните гафове.
— Струва ми се — казва тя накрая, — че май аз трябва да ти задам този въпрос. Не мислиш ли?
— Хммм. — Отпивам от латето си и я преценявам с поглед над ръба на чашата. Стига да поиска, Сара може да бъде царицата на безстрастното хладнокръвие и явно сега е решила да ми го докаже.
— Така ли?
Тя поизправя рамене, макар че решителната ѝ стойка служи единствено като подкрепление за пронизващия ѝ поглед.
— Аха. Схванах — вирва брадичка. — Не си сънувал, защото изобщо не си спал.
Оставям чашата си и тя издрънчава на плота.
— Не мога да го оспоря.
— Да му се не види — мърмори Сара. — Надявах се, че греша.
— Но си знаела, че си права — вдигам вежда. — Нали?
Тя бърчи чело и отново изправя рамене.
— Новият семестър започна преди броени дни. Какво толкова те тормози?
Незнайно защо, тревогата в гласа ѝ ми действа успокояващо. Явно съм изпитвал силна нужда от нещо подобно. Изваден съм от равновесие. От часове. Може би и от по-дълго. Когато в язовирната стена се появи пукнатина, е лесно да я пренебрегнеш. Само че пукнатината се превръща в пробойна, която ми дава да разбера колко напрежение се е натрупало зад нея.
Печеля още секунда, като отпивам от кафето с канела.
Вкусът ми вдъхва смелост да задам следващия си въпрос.
— Кажи ми какво знаеш, Сара.
Подготвен съм за реакцията ѝ, която не изразява нищо особено. След няколко дълги секунди тя най-после отговаря: