— Ъъъ… какво знам ли? За кое?
— За мен — отвръщам веднага. — За каквото и да било.
Господи, за всичко, ако си в настроение. И нямам предвид да ми преразказваш подробностите, които вече знам. Трябват ми другите неща, разбираш ли? Простотиите, за които мама не иска да говори.
Стисва устни още преди да съм приключил. Навежда се и избърсва несъществуващата прах от бара.
— Майка ти никога не е била от жените, които обичат да пият с другите кокошки и да разказват за миналото си, Макс.
— Наясно съм, но нима твърдиш, че през всичките тези години никога не е разкривала нещичко, било то и неволно?
— Съжалявам. — Някакво напрежение в ъгълчетата на очите ѝ ми подсказва, че говори истината. — Случвало се е да я питам, но тя все отговаряше, че не било моя работа или нещо подобно. А и… — Клати бавно глава. — Ами, не обичам да задавам въпроси, които се посрещат на нож и очевидно причиняват болка. Сигурно ти звучи странно, но…
— Не. — Взирам се в чашата си. Изпитвам съвсем същото всеки път, когато ставам свидетел на страданието на Джеси.
Случва се рядко, слава богу, но всеки път ми напомня какво представлявам и на какво съм способен. — Изобщо не е странно. — Въздъхвам измъчено и се моля кафето ми да се превърне в уиски. — Забрави, че попитах.
Още се муся, когато Сара заобикаля припряно бара и се намества на столчето до мен.
— За бога, Максим. Какво става?
Тревогата в гласа ѝ се е удвоила. От ръката ѝ, положена на рамото ми, се излива същата енергия. Но как да отговоря на въпроса ѝ? Как да ѝ обясня, че ако в момента ме докосваше не тя, а Кара, кръвта ми щеше да се изпълни с искри и мислите ми щяха да бъдат обгърнати от пламъци? Как да ѝ обясня, че вече не мога да се боря с това усещане? Че не мога вечно да подлепям пукнатините в язовирната си стена?
— Трябват ми отговори — тросвам се. Погледът ѝ трепва и моментално съжалявам за острия си тон. — Защо никой не го разбира? Осакатих Джеси, когато бях на осем, по-малко от година, след като с мама се преместихме тук. Изобщо не си спомням къде и какви сме били преди това. Не разполагам с нищичко, дори с най-смътния спомен.
— Може би точно там те отвеждат сънищата ти.
— Голяма утеха, няма що.
Поглеждам към дъното на книжарницата. Сенките там са в тон с мрака, който ме измъчва отвътре. Мракът, който се кани да ме погълне.
— Трябва да знам, Сара. За бога, заслужавам да знам!
Звънчето над вратата пропява и слага край на разговора ни.
Обръщам се и примигвам срещу сиянието, което се излива през отворената врата.
Сара присвива очи и издиша облекчено.
— Слава богу.
Откъм силната слънчева светлина отеква смях и този звук моментално — макар и неизненадващо — ме успокоява.
— Да се радвам ли, или да се плаша от реакцията ти?
Майка ми скръства ръце и подръпва ръкавите на дебелия си работен пуловер, който скрива наполовина розовата униформа на медицинска сестра и хвърля сянка върху гумените чехли на цветя.
— Ако кажа, че е последното, но ти запаря чай от лайка, ще останеш ли? — отговаря Сара.
— Опа — подмята тихо мама и спира поглед върху мен.
Блясъкът в сините ѝ очи свива стомаха ми на възел от вина.
Никой не трябва да излъчва такава готовност да помогне на друг човек, било то и на собствения си син, след като дванайсет часа е помагал на чужди хора.
Аз обаче изтласквам това чувство настрана за друг ден.
Отдавна го отлагам, всъщност от години, които прераснаха в повече от десетилетие. Трябва да разбера какво дебне в мен.
Какво се бори със зъби и нокти, за да излезе на бял свят всеки път, когато Кара Валари е близо.
— Някой иска ли да поговорим? — подхвърля мама, при което получава от Сара признателна усмивка и малък поднос с прибори за чай. Пликче с лайка чака да влезе в чашата, а от каничката се вдига пара.
Не си правя труда да отговарям утвърдително. Нанси Кейн ме чете като книга, откакто се помня, което не е толкова дълго, колкото ми се иска.
— Да идем отзад — предлагам. — Там ще говорим на спокойствие.
— Леле, значи разговорът изисква спокойствие? — Мама сваля дебелия ластик, с който е вързала косата си на стегната опашка. — Мили боже, какво облекчение. — Надава красноречив стон и тръсва гъстата си руса коса. Напоследък си боядисва корените през няколко седмици, но безспорно съм наследил преобладаващо златистия цвят на косата си от нея.
Откъде обаче са се взели по-тъмните кафеникави кичури? И отличителният син пръстен около ирисите ми?
Както и способността да огъвам метал или да чупя всичко, което се озове на пътя ми, без дори да се замисля?