Поне така съм чувала. Този тип може и да прилича на бог, но моите източници относно Адовите въпроси несъмнено са далеч по-достоверни от неговите.
— Изплюй камъчето, Валари — провиква се някой.
Ноздрите ми се разширяват.
Професорът насочва смръщен поглед към едно момче, което се е отпуснало небрежно на втория ред.
— Моля?
— Тя явно провежда предварително проучване, професоре. Защото е Валари — изтъква момчето и се подсмихва нахално. — Както знаем, всички те ще отидат право в Ада.
Цялата аудитория избухва в смях. Кожата ми пламва свирепо и обмислям различни начини да го изпратя точно там.
— Напусни.
Рязката команда на професора пресича шума. Момчето се засмива смутено.
— Само се шегувам.
— Не ме интересува. Напусни.
Младежът отваря уста, за да спори, но професорът посочва непоколебимо вратата.
— Повече няма да обсъждаме въпроса. Веднага напусни семинара ми, по дяволите.
Страхът се завръща и изпълва броените минути, през които момчето събира вещите си и поема към изхода заедно с наранената си гордост. Професорът ме стрелва с поглед, който е твърде напрегнат, че да изразява обикновено извинение, и започвам да се питам дали коментарът на дръвника не го е изнервил повече, отколкото мен.
Вратата се затръшва след момчето и професорът минава безцеремонно нататък. Говори за живота и епохата на Данте, за историческия контекст на творбите му. Водя си бележки и полагам искрени усилия да се съсредоточа върху думите му за изгнаника от Флоренция, който в известен смисъл прилича на самия професор. По-задълбочен, отколкото изглежда на пръв поглед, и решен да се посвети на пътуването. Поне с такова впечатление оставям от внушителното излъчване на преподавателя.
Докато се опитвам да разтълкувам напрегнатите му погледи, започвам да се тревожа, че съм поредната четвъртокурсничка, която се е поддала на магията му.
Час по-късно, след като ни възлага задължителни четива и ни разпуска, едва не си отдъхвам от облекчение. Чакам редовете пред мен да се опразнят и чак тогава ставам от мястото си. Професорът трие бялата дъска с гръб към мен.
Почти съм стигнала до вратата, когато изрича името ми:
— Госпожице Валари.
Обръщам се.
— Ще ми отделите ли минутка?
Тръгвам към него, като стискам здраво дръжката на чантата си.
— Професор Кейн.
— Максим — поправя ме той. — Рано или късно всички започват да ми викат така.
Обляга се на катедрата. От незатворения преден джоб на чантата му виси пластмасов ключодържател на Тор.
Дрънкулката изобщо не напомня на мъжа пред мен, но оценявам по достойнство иронията — Кейн явно не може да избяга от приликата, която го преследва навсякъде. Защо да се съпротивлява?
Отговарям с лека усмивка:
— Добре.
— Участието в този семинар изисква предварително одобрение. Простете ми, но не помня да съм ви одобрявал.
Усмивката ми застива. Споменът как очаровам асистента му, за да подпише молбата ми, въпреки че не отговарям на условията, все още е твърде пресен.
— Матю ме одобри. Вие не бяхте в кабинета си. Той ме увери, че всичко е наред.
Професорът ме претегля със замислен поглед. От толкова близо мога да се насладя на очите му в пълната им прелест — толкова наситено небесносини, че като нищо може да пропуснеш сенките в тях. От опит знам, че сенките почти винаги са изтъкани от тайни. Не ме плашат, но не ме и привличат. Нещо обаче ме тласка да науча от какво са изтъкани неговите.
— Водя и други литературни курсове, не само за напреднали — споделя той и прекъсва разпилените ми мисли. — Как така не съм ви виждал там?
— Следвам класическа филология.
Той кимва мълчаливо и ме удостоява с още един поглед, преди бързо да извърне очи.
— Извинявайте, че привлякох вниманието към вас. Не съобразих коя сте.
— Е, все пак ви благодаря, че ме защитихте. Но ви уверявам, че специалното отношение е излишно. Няма опасност майка ми да се обади на декана или нещо подобно.
— Не затова го направих. Не търпя тормоз на лекциите си. Удивително е колко често се стига до намесата ми.
Вярвам му и го уважавам още повече заради казаното.
— Благодаря ви. Още веднъж.
Той се привежда и ми подава закрепени с телбод листове.
— Не забравяйте конспекта.
Посягам към листовете и пръстите ни се докосват за миг.
Бих се усъмнила, че изобщо се е случило, ако не беше пронизващото усещане, което пробяга нагоре по ръката ми.