После освобождава курса. Самодоволната ми усмивка угасва, защото не получавам моя коментар. Сметнах, че като предам есето лично, ще компенсирам закъснението, но явно не е така.
Щом залата се опразва, отивам при него.
— Максим?
Не отговаря. Даже не кимва.
— Професоре? — настоявам. — Не ми върнахте есето.
Той не ме поглежда, а прибира своята „Комедия“ и някакви други неща в кожената си чанта.
— Казах, че въпросите относно възложените задачи се обсъждат в часовете за консултации.
Изсмивам се сухо.
— Да, и те започват веднага след този семинар. Каква е разликата?
Максим вдига глава.
— Разликата е, че ти не си единствената ми студентка, Кара.
А консултациите се провеждат в кабинета ми.
Извива вежди, сякаш съм някаква идиотка, щом си въобразявам, че мога да задавам въпросите си току-така.
Стисвам устни и се насилвам да се усмихна.
— Много добре, професоре. Да повървим заедно до кабинета ви.
Той изпуска една напрегната въздишка и ме подминава.
Подтичвам след него по пътя към сградата „Арчър“. Когато най-после стигаме до кабинета му на четвъртия етаж, с радост забелязвам, че пластмасовият стол до вратата е празен.
— Леле — възкликвам и влизам след него в малкия кабинет. — А аз си мислех, че ще има опашка.
Максим се тръшва на стола зад бюрото.
— Затвори вратата.
Затварям я и се опитвам да не мисля за всички неща, които бих предпочела да правя с него зад затворена врата, вместо да го питам за липсващото ми есе.
Когато се обръщам, той се взира през прозореца и плъзга разсеяно палец по долната си устна. Моментално ме спохожда цветен и ярък спомен за въпросните устни. Какво е да ги усещам под своите. Какво е да ги търся жадно. И те да търсят моите…
Сядам на стола срещу него и питам:
— Е, за какво става въпрос?
— Повече няма да идваш на моите занятия.
Сърцето ми пада в петите.
— Моля?
— Пропусна важна лекция и вече имаш двойка за есето, което не предаде в петък.
Отварям уста, но той ме изпреварва:
— А дори и да не се беше забавила с предаването… — Взема една химикалка и започва да щрака рязко с нея. — Есето ти е доста слабо.
Скачам на крака.
— Глупости.
— Занимавала си се основно с езици, Кара, а не с литература.
Личи си по стила ти. По-добре запиши друг курс, който е по-близък до основната ти специалност. Сигурен съм, че общият ти успех е отличен. Няма смисъл да го съсипваш в четвърти курс.
Заобикалям бюрото. Кожата ми сякаш гори, също като предния път, но сега обстоятелствата са съвсем различни.
Максим се завърта със стола си и се озовава лице в лице с мен.
— Лъжеш — размахвам обвинително пръст. — Освен това от три години чакам да се запиша в този курс. Не можеш да ме изгониш без основателна причина.
Той щраква с химикалката си още десетина пъти, докато накрая не я грабвам от ръката му и не я мятам в другия край на стаята. Максим затваря за кратко очи, все едно иска да почерпи спокойствие след моето избухване.
— Няма да се получи — отронва накрая. — И ти отлично знаеш защо. Не е нужно да ти изреждам причините.
— Вече от десет минути се държиш отвратително с мен. Защо да спираш сега?
— Кара… Това трябва да престане, преди и двамата да сме направили неща, за които ще съжаляваме.
— Например?
Очите му потъмняват и превръщат гнева ми в нещо също толкова интензивно. Нещо, което би ме пратило право във втория кръг на Ада, ако предначертаната ми съдба не беше още по-лоша. Поемам си дъх, за да се успокоя, скръствам ръце и опирам ханш на ръба на бюрото.
— Привличам те — заявявам.
— Очевидно — отговаря тихо и рязко той.
— Добре — вдишвам продължително. Не очаквах този отговор.
Е, самата дума не ме изненада, за разлика от троснатия му тон. — Ти също ме привличаш. А това не е особено… нормално за мен.
Максим въси вежди.
Не съм имунизирана срещу привличането продължавам. — През повечето време обаче не му обръщам внимание. Случващото се между нас е по-силно от всичко, което съм изпитвала към друг мъж, и не само. В теб има нещо специално, което не мога да определя. Знам, че е опасно и ни подлудява, но не мога да се откажа, преди да съм разбрала за какво става въпрос.