Той ме наблюдава мълчаливо, все едно решава как да постъпи с мен. Мисля си, че сигурно пак ще настоява да спазваме дистанция, и се подготвям вътрешно. От друга страна, би трябвало вече да е разбрал, че това няма да свърши работа при мен.
— Знам, че съм различен — обажда се накрая.
Признанието му ме сварва неподготвена. Страх ме е да не изрека нещо, което ще го стресне и обезкуражи да ми сподели повече, затова си мълча и чакам да продължи.
— Просто не знам защо. И не държах да узная, преди да нахлуеш така свойски в личното ми пространство.
— От какво се страхуваш?
— Кой е казал, че се страхувам?
Отпускам ръце и плъзвам бавно пръсти по дланта му. За моя изненада, той не се отдръпва като попарен, което ми вдъхва още смелост.
— Аз също съм различна, Максим. Може и да не разпознах страха в очите ти, когато се отдръпна от мен онази вечер, но го усетих. — Той се напряга и решавам да му открехна още малко вратата към моя свят, макар да знам, че не трябва да го правя. — Хората… — Опа, лошо начало. — Човешките същества излъчват вибрации. Както когато разчитаме езика на тялото или надушваме феромони и така инстинктивно разбираме това-онова за другите. Само че аз го долавям по-скоро като вибрации. Доста е неприятно, когато съм в голяма компания.
Или в присъствието на хора със силни емоции. — Облизвам устни, като се боя, че съм казала твърде много. — Хора като теб.
— Звучиш налудничаво. Нали го знаеш?
Трудно се сдържам да не го замеря с нещо.
— Е, ако тръгнеш да разправяш наляво и надясно как огъваш метал като сламка, и теб ще те вземат за луд. Хайде да не се съдим взаимно, на фона на ситуацията.
Той въздъхва.
— Добре. Не знам. Ако го изречем на глас…
— Ще стане истинско?
— Може би. Не би трябвало да съм способен на нещата, които правя.
— И аз не би трябвало да усещам нещата, които усещам. Но това е положението.
— И какво ще правим сега? Ще използваме часовете за консултации, за да обсъждаме странностите си? Не ми звучи особено конструктивно.
Накланям глава.
— Мислех си за вечеря.
Очите му се разширяват едва забележимо.
— Ако се появим заедно на публично място…
— Папараците ще си умрат от кеф и ще изложат физиономията ти на показ по всички жълти вестници и списания. Знам. Забрави ли, че това е моето ежедневие? Има си начини да се избегнат подобни неприятности.
Той ме поглежда притеснено.
Пресягам се през него, за да взема химикалка, и записвам един адрес в горното поле на непровереното ми есе.
— Чакай ме на този адрес в шест. Аз ще се погрижа за вечерята.
Очите му грейват и вълнението ми отново нараства.
— Хммм. Жена с план.
— Може би — усмихвам се широко. — Добре де, вероятно. И облечи нещо удобно.
Каня се да си тръгна, но той сграбчва ръката ми и ме спира.
Погледите ни се срещат.
— Сигурна ли си?
— За вечерята?
— Не.
Прокарва палец по китката ми. Жестът е нежен и ласкав, и с мъка се сдържам да не пропълзя в скута му и поне час да проучвам обстойно устата му, допира му, всичко…
— Решена си да научиш всичко за мен. Хрумвало ли ти е, че резултатът може да не ти хареса?
— Не.
Нито за миг.
— Това не те ли притеснява?
Клатя глава.
— Ако исках да видя само хубавото в теб, сега нямаше да съм тук.
— Ами ако…
— Ще се справя, Максим. — И това не е лъжа. Показвам му го със спокойния си, уверен взор, когато погледите ни отново се преплитат. — Мога да се справя с теб.
С всичко в теб.
Не помня друго предизвикателство да ме е изпълвало с такъв копнеж. Надявам се да прозре истината в очите ми, но не съм сигурна. Защото, когато пак се отдръпвам, той не ме спира.„„
Дванайсета глава
Максим
— Това е… леле.
Не гледам към Кара, когато възкликвам, но от лекото ѝ изсумтяване разбирам, че ме е чула.
— Е, погледнато отгоре, определено не изглежда чак толкова удивително.
Не ми убягват мрачните нотки в гласа ѝ, докато се взираме в модерните простори на Лос Фелиз и Холивуд. Далечните очертания на центъра се къпят в цветовете на топъл септемврийски залез. Оттук горе сградите приличат на мънички макети, изградени на филмова площадка за специални ефекти.
След кратко мълчание тя прекрачва отъпканата пръст на противопожарната ивица в Грифит Парк и се доближава до мен. Достатъчно близо е, за да се докоснем, и дори не се опитвам да пренебрегна изкушението, което ми поднася. За първи път обаче не се съпротивлявам. Прегръщам Кара през раменете и я притеглям към себе си. Става още по-хубаво, когато тя се притиска в мен и слага нежно ръка на корема ми.