Выбрать главу

— В историята винаги се съдържа друга история — изтъква Кара.

— Именно! — Толкова е хубаво да говоря по темата без задръжки. — Освен това, колкото и да се влоши положението, героят винаги намира начин да се спаси. Всеки път. — Овладявам вълнението си с помощта на замисления поглед, който отправям към хоризонта и избледняващите цветове, преди да са изчезнали напълно. Когато пак обръщам глава към Кара, тя продължава да се взира в мен. — Нуждаех се от това след всичко, което се случи. Нуждаех се от вярата, че и аз мога да се спася. И че…

— Какво? — подканва ме тя, щом започвам да потропвам колебливо по масата.

— И че… Джеси също ще се спаси.

Кара отпива дълга глътка от виното си.

— Правилно ли разбирам, че си фен на „заживели дълго и щастливо“?

Подсмихвам се.

— Че кой не е?

— Хммм. Може би някои много сериозни университетски преподаватели.

— Отнасям се сериозно към текстовете, но никога не съм бил литературен сноб.

— Саката с кръпки на лактите, които носиш, говорят друго.

Отново прихвам и чак отмятам глава назад, а усмивката ѝ официално е най-хубавото ми преживяване тази вечер. Иска ми се да можех да спра времето и да съхраня този миг за по-дълго. Да се насладя на леката руменина по бузите ѝ. На кичурите, които вятърът развява около лицето ѝ. На този тих и самотен пейзаж, далеч от любопитни очи.

Кара сякаш прочита мислите ми, изчервява се още малко и свежда очи.

— Искаш ли да влезем?

— Да.

Изправяме се и зарязваме остатъците от вечерята. Стигам пръв до входа на Небесната зала и задържам вратата отворена за нея. Влизаме заедно и минаваме през ротондата и цветните макети отвъд.

— Може ли да ти споделя една тайна? — Гласът ѝ отскача от гладките стени и облицования с плочки под.

Съблазнителната закачка ме приковава на място толкова рязко, че подметките ми изскърцват по мрамора. Хващам ръката ѝ и я придърпвам към себе си. Гърдите ни се опират и почти забравям за въпроса ѝ. Образът ѝ ме замайва. Гордата осанка на стройните ѝ рамене. Щедрата извивка на гърдите ѝ и тънката ѝ, сластна талия. А сетне — бог да ми е на помощ — ханшът, който приютява всичко по-надолу. Частите, за които отказвах да мисля. Плътта, която неминуемо обсебва съзнанието ми…

Изражението ѝ е като огледало на моето. Леко объркано.

Потъмняло от копнеж.

— Какво има? — прошепвам. — Можеш да ми кажеш всичко.

Отначало Кара мълчи, сякаш обмисля най-искреното си обещание.

— Никога преди не съм идвала тук. Вътре в Обсерваторията.

Ококорвам се.

— Ти сега… тоест, бъзикаш ли се с мен?

Тя ми хвърля кос, предупредителен поглед.

— Безопасна зона за всички тайни, господин Кейн. Обеща.

— Все още съм твоят сейф — отвръщам. — Но как е възможно да си израснала тук и да не си влизала в Обсерваторията?

Думите ми сякаш я подтикват да вдигне глава и да погледне нагоре.

— Еха.

Не е нужно да проследявам накъде е насочила вниманието си, понеже знам какво е предизвикало вълнението ѝ.

— Таванът тук често предизвиква такава реакция у хората — отбелязвам. — И тъй като в момента явно сме сами…

Лягам на пода, придърпвам я внимателно със себе си и не след дълго двамата се озоваваме по гръб с идеален изглед към стенописа на ротондата.

— Като си говорим за зрелище и величие… — отронва възхитено Кара.

— Паната са нарисувани още през трийсетте години от човек на име Хюго Балин. Големият кръг в средата изобразява боговете и богините на зодиакалните знаци, приковани към небесата от Атлас — разказвам и междувременно соча различни участъци от стенописа. — Плеядите също са там, нарисувал е и Юпитер… или Зевс, в зависимост от това дали предпочиташ гръцката, или римската митология.

— Зевс. Хм.

Замисленият ѝ шепот ми звучи натоварен с нов смисъл.

Дали сетивата ми не работят на бързи обороти и не преувеличават всичко? Тълкуват грешно възклицанията ѝ в застиналия въздух? Или е заради непрестанната борба, която водя по-усилено от всякога, да не я притисна към себе си, да не я целувам до припадък и да не ѝ шепна обещания за още?

В резултат превключвам на режим „професор Максим“. Пък и поводът е удачен…

— Балин просто е следвал стара концепция — обяснявам. — Много от съзвездията са кръстени на богове, защото древните са вярвали, че те живеят сред тях. Всеки бог и богиня получавал свое място на небето в знак на почит и преклонение. Колкото по-важно било божеството, толкова по-голямо било неговото съзвездие. — Взирам се в огромния купол, изрисуван като катедрала. — Предполагам, че това е поредната налудничава теория. Как боговете ходят по земята и съзаклятничат със смъртните.