Странна енергия, с каквато не съм се сблъсквала преди — не и при общуването ми с хора.
Очите ми се разширяват, отстъпвам крачка назад и притискам конспекта към гърдите си. Погледите ни се срещат и за секунда се питам ужасено дали и той не го е почувствал.
Преглъщам шумно и се чудя какво да кажа, обаче мълча, защото безмълвният му поглед ме оставя без думи.
— До сряда, госпожице Валари.
Втора глава
Максим
— Кейн!
Въпреки прибоя, врещящите чайки и възшумния рок, който залива Венис Бийч този следобед, гласът на най-добрия ми приятел се чува ясно в залата с тежестите на фитнеса „Плажен мускул“. Вдигам поглед от уреда, с който се мъча от пет минути, сключвам вежди, а Джеси маха приветливо на редовните клиенти, които се редуват да млатят боксовата круша.
— Господин Норт — провиквам се. — Закъсняваш.
— Намекваш ли нещо? — провлачва Джеси и се подсмихва самодоволно. Направлява с лекота инвалидната си количка, която се е превърнала в естествено продължение на тялото му. Поне така им изглежда на повечето хора тук. Не и на мен, защото го помня и без количката.
Количката, към която аз го приковах.
Поради тази причина — и още милион други — чувствам Джеси повече като брат, отколкото като приятел, и знам, че за него е същото.
— Пак ли си се отнесъл на друга планета, човече? — пита той и набива рязко спирачки.
— Нещо такова. — Отговорът е придружен от яркия спомен за една конкретна брюнетка. В мига, в който докоснах Кара Валари, железният ми самоконтрол избухна насред цветна заря.
Бегъл допир на пръстите ни. Кратък обмен на енергия. За частица от секундата. Оказа се достатъчен, за да помете преградите ми и да обсеби мислите ми в продължение на часове. Цели двайсет и четири, да му се не види.
Не че бих го признал пред Джеси. Не бих го признал дори пред себе си. Момичето е забранен плод. Млад съм като за щатен преподавател в университета, но фактите са си факти.
Аз съм неин учител. Дори да пренебрегнем крехката ѝ възраст, тя е проклета Валари. Отраснала е с копринени чаршафи, мраморни подове и лична камериерка. Моето детство се отличаваше с разтегателен диван, балатум в кухнята и евтина храна от някоя закусвалня, която претоплях, докато чаках мама да се прибере след дванайсетчасова смяна в болницата. Наемите в Лос Анджелис са високи, но тя настояваше да останем в града. Все ми повтаряше, че така било най-безопасно — аргумент, който така и не разбрах. Най-безопасно за кого? Не бях ли аз чудовището, което трябваше да бъде държано далеч от другите хора?
— Какво мислиш за онази? — пита той и кима към скамейките в дъното на залата. Тези импровизирани трибуни постепенно се превърнаха в постоянна част от интериора заради честите състезания по вдигане на тежести, които се провеждат тук, но през повечето дни са заети от любопитни туристи и разгонени местни. Джеси отмята глава назад и гъстите му черни къдрици се разлюляват безсрамно, за да привлекат вниманието на въпросните напористи местни. Погледът му е насочен към две едрогърди червенокоски, седнали на четвъртия ред. „Едрогърди“ не ги описва по достойнство, но Джеси харесва такива жени, а кой съм аз, че да съдя приятеля си за вкусовете му?
— Не проявявам интерес.
— Сигурен ли си? — настоява той. — Защото минаха поне десетина години, откакто за последно направи това. — Сочи с брадичка към лоста на гладиатора, от който току-що станах.
Лостът по принцип е хоризонтален и леко закривен в двата края, но сега прилича на гигантска подкова.
— Мамка му — промърморвам.
— Не че се оплаквам. Онези сладки ягодки горе гледат само нас. — Джеси присвива преценяващо очи към мен. — Но ако нашият местен Самсон изпитва нужда да се поразсее…
Изпуквам врата си и го стрелвам с яден поглед.
— Ако пак ме наречеш така, ще им кажа, че пееш парчета на „Никълбек“ под душа.
Той отново насочва вниманието си към скамейките.
— С малко късмет нимфата вдясно скоро ще го разбере от първа ръка.
— Струва ми се, че някой е в палаво настроение.
— А други избягват темата. — Джеси примижва срещу яркото следобедно слънце и ме поглежда в очите. — Други, които от адски много време не са огъвали стоманен лост, все едно е тел за почистване на канали.
Има предвид от години. Няколко. Години, през които бях доволен. Удовлетворен. На моменти дори и… щастлив.
Но никога в покой със себе си. Отдавна съм се отказал от тази амбиция. От покоя, който ще доведе до вътрешен мир.