Тя въздъхва драматично.
— Да не би се влюбваш в този мъж?
— Какво искаш да ти кажа?
— Истината.
Вирвам брадичка и търся отговора в душата си. Допреди тази нощ изпитвах колебания. Сега обаче Максим е в кръвта ми. Като силен наркотик. Книгите винаги са били единствената ми пристрастеност, но Максим е съвсем друга история. Жива, дишаща мистерия. Най-пленителният персонаж в живота ми. И не искам приказката да свършва.
Никога.
Кел накланя глава и стисва обагрените си от виното устни.
Чака откровения ми отговор, макар че едва ли иска да го чуе.
— Да — признавам накрая. — Започвам да се влюбвам в него.
Четиринайсета глава
Максим
— Леле-мале! Какъв прекрасен ден.
Коментарът на Джеси — като повечето му изказвания — ме хвърля в обичайната дилема, а именно да плача ли, или да се смея. Той гледа към моравата под прозореца на кабинета си и наблюдава трите момичета, които мързелуват под лъчите на следобедното слънце.
— Вие сте безнадежден случай, професор Норт.
Веселието зад моето подмятане обаче увяхва бързо, щом отварям телефона си. Днес новините в социалните мрежи са посветени изцяло на Кара Валари. Облечена е в модна блуза и червени дънки, а усмивката ѝ е уловена от камерите на благотворителен обяд, организиран от местен център за бездомни животни.
Направо върхът.
Защото упоритите ми усилия да я разкарам от главата си след снощи, които включваха два студени душа, крос покрай канала на Санта Моника и двучасов обяд с най-добрия ми приятел, отидоха по дяволите, издухани в небитието от двайсетина секунди, пълни с кученца, котенца и задника на въпросната жена в прилепнали червени дънки.
А си мислех, че не може да облече нещо по-провокативно от късите панталонки, с които беше снощи.
Исусе Христе.
Снощи.
— Ехо! Земята вика Максим Кейн.
Признателен съм за възможността да откъсна поглед от телефона си.
— Ъ? Какво?
— Кой сега е безнадеждният случай? — Все още се мъча да се съсредоточа върху думите му, когато Джеси мята към мен свръхеластичен гумен ластик, който се лепва за телефона ми със силно плясване. Преди да успея да мигна, малката му джаджа изтръгва устройството от ръката ми и го запраща в неговата. — Опа, я виж ти.
— По дяволите, Джеси.
— И това… и това… Сериозно, Максим Кейн. Да не би да точиш кибернетични лиги по Кара Валари?
— Върни ми телефона.
Той ту го размахва пред очите ми, ту го отдръпва далеч от хватката ми, сякаш сме деца, които се карат кое ще играе първо.
— Най-напред ми разкажи подробно какво стана със сладуранката.
— Не я наричай така.
Благородният рицарски гняв е нещо ново за мен.
— Да сключим сделка — повдига вежда Джеси. — Аз ще спра да говоря, когато ти се разприказваш вместо мен. Да започнем с това, какво се случи онази вечер… у вас.
Прокарвам пръсти през косата си.
— Какви ги вършиш, Джеси? Никога не си ми въртял подобни номера за другите жени, с които съм се срещал.
— Защото никоя от тях не е цъфвала на прага ти в неделя вечер.
— И какво толкова?
Той отново размахва телефона ми над главата си и направо ме вбесява.
— Щом няма подробности за Джеси, няма и телефон за Макс. — Не отстъпва, защото знае, че няма да наруша личното му пространство, освен ако не трябва да го вдигна от количката с изрична и изцяло практическа цел. — Хайде, човече. Угоди ми с някоя и друга пикантна подробност. Не ме оставяй да държа напразно телефона ти и оная ми работа.
— Благодаря ти за ужасяващия образ.
— Да ти кажа ли кое е още по-ужасяващо? Фактът, че през трите години, откакто живеем в онази сграда, не помня да съм виждал друга жена на прага ти, с изключение на чистачката и старата госпожа Уортингтън с нейните сладки.
Мой ред е да извия високо вежди.
— Да не би да ми завиждаш за сладките? Затова ли е всичко?
Джеси присвива очи.
— Става въпрос за теб и здравословните човешки отношения.
Аз не се броя. Говоря ти за онези индивиди, които не биха имали нищо против мъжествената ти брада между копринените им…
— Добре, престани — скачам от любимия си въртящ се стол и заобикалям с бърза крачка бюрото му. — По дяволите, Джеси. Защо така упорстваш?
Той накланя глава и усмивката му изчезва.
— Защото се притеснявам за теб, пич.
— Ходил съм по срещи — обръщам се и присядам на ръба на бюрото. — Отлично знаеш, че в миналото ми е имало няколко… изключителни дами.