— Дааа — провлачва Джеси. — Обаче Уенди от колежа, Тереза от почивната станция и Рене от „Ректо Версо“ не се броят.
— Защо?
— Защото това са древни истории. — изсумтява. — Човече, Уенди е омъжена, Тереза има деца, а Рене се върна в Англия.
— Добре де, добре — потривам брадата си с кокалчета. — Бях зает с други дейности.
— Не — възразява Джеси. — Просто си адски придирчив.
— Знаете ли, че някои мъже все още се придържат към определени принципи, професор Норт? Нарича се кавалерство.
Забавлявам се, като изричам отчетливо всяка една сричка на термина. Джеси се разсмива пресилено, несъмнено за да ми отмъсти за неумелата шега. Стисвам зъби. Дразня се на самонадеяността му и на факта, че приятелят ми прозира отвъд празните ми приказки чак до неприятната истина. Че отдавна не съм ухажвал жена, защото вътре в себе си не притежавам нищо, с което да я ухажвам. Празнина, която запълвах с хиляди други неща, за да не мисля за истинската си същност. Същност, за която не зная нищо. Защото, ако тръгна да я преследвам, се стига точно до онова, което се случи в книжарницата с мама.
Гняв. Объркване. Смут. Разочарование. Все по-дълбоко пропадане в тъмната бездна.
— Добре, нека изясним нещо, ей така, от любов към спорта — продължава Джеси и намесата му пробива моето униние като слънчев лъч. — Казваш ми, че Кара Валари е стояла на прага ти, красива като грях и ухаеща на море, а ти си постъпил като джентълмен?!
Свеждам поглед и забравям за телефона си. В момента си имам други по-големи грижи — като например каква част от истината бих могъл да разкрия пред Джеси. Разбира се, че не желая да го лъжа, но отношенията ми с Кара все още са твърде нови и специални в ума ми, както и в други мои части.
Чувствам, че са прекалено крехки.
— Не съм твърдял подобно нещо.
— Аха! Дааа — размахва юмрук Джеси. — А аз реших, че енергичната ти стъпка се дължи само на кофеина.
— Наистина е само заради кофеина.
— Какво означава това?
— Каквото казах. — Връщам се до стола и се стоварвам на него. — Аз съм кавалер, а не някакъв надървен пес.
— А хрумвало ли ти е, че тя може би иска надървен пес?
— Не си тръгна разочарована. — Добре де, може би малко. — Но само се целунахме. — И се опипвахме. Галихме. Милвахме.
А аз се взирах в големите ѝ тъмни очи и исках душата ми да плува в нейната с часове. — Засега не сме стигали по-далеч.
— Засега? — Явно това разкритие му се вижда достатъчно, за да ми върне телефона. Плъзва го към мен по плота на бюрото. — Тази дума е натоварена с интересно съдържание, приятел.
Вдигам глава.
— Да. Сигурно.
В очите му къкрят други, по-дълбоки въпроси, които обхващат цялото му изражение — преди обаче да ги е задал, долавяме някакво движение до вратата на кабинета му.
Двамата насочваме погледи към нагримираната тъмнокоса хубавица, която чака търпеливо на прага.
По документи Кел Валари е с една година по-малка от Кара, но сега, докато се взирам в нея, обратното ми се струва по-вероятно, при това с по-голяма разлика. Впечатлението не се дължи само на външния ѝ вид, който е излъскан и стилен като на всички кралски особи от клана Валари. Има и други, по-недоловими знаци.
Авторитетното ѝ присъствие. Аристократичната стойка. Завидната самоувереност, с която пристъпва към Джеси.
— Удобно ли е, професор Норт?
Звучи като Кара, но не съвсем. Гласът на Кара често е неуверен — може би обнадежден? — и се отличава с колебливост, която липсва в тона на сестра ѝ. Кел звучи така, сякаш вече знае отговора на въпроса си. На този, както и на всеки друг.
Накратко, момичето притежава всичко, което моят приятел харесва у жените. Истина, която в момента е ясно изписана по твърде красивото му за мъж лице.
Джеси обаче отговаря спокойно:
— Удобно е, госпожице Валари. Какво мога да направя за вас?
Моментът е подходящ да забия нос в телефона си, но сестрата на Кара ми е по-интересна. Опушените ѝ очи са вперени в приятеля ми. Тя си поема дълбоко дъх и се усмихва.
Но бегло и едва доловимо.
— Не идвам за консултация относно учебния материал — признава тя. — Нещо пробуди любопитството ми и реших, че вие сте най-подходящият човек за целта — продължава тя и вади телефона си от страничното джобче на марковата си раница.
— Ъъъ… страхотно — разперва ръце Джеси. Прилича досущ на притеснителен смотаняк.
— Целият съм на ваше разположение. Така де, слушам ви. Питайте.
— Направих тази снимка по време на ужасната буря снощи — обяснява Кел и застава до него. — Имаше мълнии, гръмотевици и пороен дъжд… а после и това.