Зарязвам съсипания си лаптоп и тръгвам нагоре по стъпалата.
Сядам до нея и я прегръщам през раменете.
Тя се сгушва в мен, обляга глава на рамото ми и слага длан на гърдите ми. Изведнъж, просто ей така, отново се чувствам цял. Доколкото е възможно напоследък. Предвид факта, че съм разкъсан на малки парченца. Най-изненадващото е колко бързо се случи.
Заради нея?
Не искам да отговарям на този въпрос дори пред себе си.
Търся разсеяно други обяснения, но те до едно са недодялани.
Истината е такава, независимо че изглежда нереална и неочаквана. Аз се пропуквам, а длетото е в нейните ръце.
Длетата обаче се използват и за оформяне, не само за разрушение. Да, Кара ме е пропукала до основи, но въпреки това вярвам, че именно тя е ключът към търсените отговори.
Лекът за отворените ми рани. Топлината ѝ ме пропива, сякаш в тавана има дупка и слънцето грее право към нас. Всичко е съвършено, като огъня в очите ѝ, като електричеството на докосването ѝ, като връзката, която изпитвам към тях. Дори не мога да повярвам, че е истинска, но искрено се радвам, че именно аз я държа в обятията си… и че тя ме прегръща собственически.
Кара издишва дълбоко, забила нос в гърдите ми.
— Нека позная. Кел ти е казала да ме оставиш на мира. Че трябва да стоиш далеч от мен.
— Да, беше категорична.
— Но не ти е разкрила защо.
Долавям странна увереност в тона ѝ. Връщам се към разговора си с Кел и макар че не помня конкретните думи, ясно си спомням искрената загриженост на младата жена.
— Поради каквито и причини да не иска да се виждаме, вероятно са основателни.
Не съм сигурен, че съм откровен. Не изцяло. Даже и да науча подробностите, те няма да променят отношението ми, а най-много да подсилят решимостта ми да докажа на Кел, че греши. Или да ме накарат да се намразя още повече, задето не съм мъжът, когото Кара наистина заслужава. Защото много държа на нея и си давам сметка за това. Кара заслужава нещо много по-добро от мен.
— Значи си ѝ повярвал — натъртва тя и свива юмрук до гърдите ми. — Когато е казала… каквото там е казала.
— Повярвах, че тя го вярва — отвръщам. — И че го прави от обич към теб. — Млъквам за миг, преди да добавя: — Мисля и че връзката ни я плаши.
Кара преглъща шумно.
— Вярно е.
— Сигурна ли си?
— Да.
— Защо?
— Моето семейство… — свежда поглед към ръката си и пръста, който е пъхнала между две от копчетата на ризата ми. — Вече съм ти го споделяла. Сложно е.
— Кара? — подканвам я и стисвам леко рамото ѝ. — Какво има?
Тя мълчи и след две секунди вече знам, че отговорът няма да е директен. Дори когато се отдръпва от мен, за да ме погледне в очите. За да ми покаже искрената печал в своите.
Този път без онези великолепни пламъци.
Благодарен съм, че вместо това ми показва какво има зад тях. Искреност. Притеснение. И… страх. Веднага разпознавам емоцията, защото клокочи и в моите гърди.
Плъзвам ръка нагоре по шията ѝ и обгръщам бузата ѝ с длан. Усещам топлината на кожата ѝ и силните ѝ черти — коренно различни от тихото отчаяние, натежало в дълбините на погледа ѝ.
Дай ми нещо повече, малка изкусителко. Нещо. Каквото и да е.
Отварям уста, за да го изрека на глас, когато Кара отново ме поглежда в очите.
— Плаши ли те, Максим? Това… ние. Плаши ли те?
Увивам един измъкнал се кичур около пръста си. Подръпвам го леко и доближавам лице до нейното.
— Невинаги. Но понякога… както сега, когато те гледам така, когато те прегръщам така… — Навеждам се още малко, докато устните ни не се докосват и дъхът ни не се смесва. — Да. Плаши ме до смърт.
Кара мълчи и в отговор на думите ми долавям само накъсаното ѝ дишане — тогава към първия пръст върху гърдите ми се присъединява и втори. Сърцето ми се блъска отдолу като разбунтувал се затворник, който няма търпение да скочи в ръката ѝ.
— Усещаш ли го? — притискам ръката ѝ към подивялата ми, тресяща се гръдна кост. — Нали го усещаш?
Тя съумява да кимне едва доловимо.
— Значи разбираш. Уплашен съм, защото има много неща, които не разбирам. Никой никога не ми е причинявал подобно нещо. Никой не е притежавал такава власт над мен. Не знам защо реагирам така на теб, но се радвам, повярвай ми, дяволски се радвам, че си ти.
Тя примигва бавно.
— Наистина?
— Да. И, бог да ми е на помощ, искам да науча още. Искам да ти дам още. Изгарям да ти дам още.
— А аз с радост ще го приема. — Устните ѝ с вкус на канела докосват моите. Кожата ѝ с аромат на рози пламва под дланта ми. Обръща се, притиска се в мен и прокарва ръце през косата ми. — Всичко това, всичко, което ни се случва… нуждая се от него, Максим. Имам нужда от теб.