— Тогава се отвори за мен. — Думите прозвучават хрипливо и отчаяно, но изобщо не ми пука. Поставям ръка на тила ѝ и впивам поглед в нея. — Моля те, Кара. Каквито и да са тези нелепи семейни тайни, ще се справя с тях. С всичко. Ако само ми повярваш достатъ…
Прекъсва ме шумът от отваряща се врата в горния край на стъпалата. Половин дузина студенти нахълтват в аудиторията.
Кара скача на крака и привлича насмешливите погледи на новодошлите.
Ставам на свой ред и ги стрелвам кръвнишки, но Кара бърза да си тръгне. Следвам я по петите като сянка.
Тя спира на върха на стълбите. Вдясно има тясна кабинка, от която се контролират осветлението и озвучаването в залата. Кара ме хваща за ръка и ме дръпва в кабинката.
Трябва да призная, че въпреки малобройната ни, но любопитна публика, това решение ми допада. Тук е по-тъмно.
И топло. Приятно ми е да съм толкова близо до нея в оскъдното пространство. Много ми харесва.
Удивлявам се какво върши новият прилив на сенки с красотата ѝ. Вместо да притъпят великолепието ѝ, те подчертават всяка опияняваща черта и апетитна извивка.
Слагам ръка на кръста ѝ, като скривам движението между нейното тяло и тапицираната стена на кабинката. Допирът ме разпалва на секундата.
— Слушай — отронва тя. — Тайните, които смяташ за нелепи?
Не са такива. Точно обратното. Опасни са.
Подсмихвам се.
— Можеш да ми ги разкриеш, но после ще трябва да ме убиеш?
— Не се шегувай с това — изплюва Кара.
Млъквам за миг, заинтригуван от реакцията ѝ.
— Тогава спри да увърташ.
— Не увъртам!
— Напротив. А аз няма да се откажа само защото тайните ви са опасни.
Стисвам я по-силно за кръста, за да подчертая думите си.
Тя плъзва пръсти нагоре по ръката ми и затаява дъх.
— Максим… ти си изключителен, момичетата сигурно припадат по теб и така нататък… но въпреки всичко си от плът и кръв. Обикновен смъртен човек.
Вдигам вежда.
— Защо? Какви други хора има?
Тя се вкопчва в рамото ми.
— Просто кажи, че разбираш какво ти говоря.
Обгръщам ръката ѝ с моята.
— Разбирам, че и под твоята изключителност, която кара мъже да припадат и така нататък, ти също си от плът и кръв. — Затаявам продължително дъх, докато болката в гърдите не ме принуждава да издишам. — Но съм твърдо решен, Кара. Ето защо, дори да не си обикновено момиче от плът и кръв, трябва да разбереш, че за мен няма значение, че само ти имаш значение. И искам още, мамка му. Много повече. — Притискам палец към центъра на дланта ѝ и получавам желаното.
Погледът ѝ се вдига към мен. — Ще ценя тайните ти, Кара. Ще ги пазя. Ще пазя теб.
Тя примигва бързо. Веднъж, два пъти. През тези две секунди красивото ѝ лице се изопва от вътрешна борба, а израженията ѝ се менят и се гонят. Неприятно ми е, че я поставям пред такава дилема, но истината е, че мога цял ден да наблюдавам резултата.
— Благодаря ти. — Кара плъзва пръсти надолу по ръката ми и разпалва поредните пламъци, след което ме стисва за китката. — Нямаш представа колко са важни за мен тези думи.
Свеждам глава, докато челото ми не доближава нейното.
— Тогава защо изглеждаш така, сякаш те моля да си отрежеш някой крайник?
— Защото точно така ще се чувствам, ако те загубя — прошепва треперливо тя. — А ако ти кажа истината, вероятно ще се случи.
— Защо не оставиш на мен да преценя?
Още една треперлива въздишка.
— Макс…
— Наистина ли имаш толкова лошо мнение за мен? — Приближавам се още и копнея да ѝ отправя това обвинение с целувка. Само че в залата влизат все повече студенти, както и преподавателката по етика. Въпреки че с тази жена не сме близки приятели, тя ме познава достатъчно добре, че да ме разпознае в полицията. Или в тъмна кабинка за контрол на осветлението и озвучаването.
— Каквито и да са тайните ти — изричам тихо, — те не те променят. Онова, което виждам и чувствам към теб.
Следва ново дълго мълчание. Кара прехапва долната си устна, раздирана от противоречия, и отдръпва ръката си.
— Аз… трябва да си помисля. — Прави крачка назад. — Пък и не можем да говорим тук.
— Къде тогава? — изръмжавам.
Кара се навежда, за да вземе чантата си от пода.
— Нали тази вечер ще ходиш на благотворителния бал? В библиотеката?
— Да — отговарям веднага, без да крия изненадата си. — И ти ли ще идваш?
— В осем откриват крилото на Вероника Валари. Как мислиш? — Отново пристъпва към мен. — Което означава, че в осем и половина моите хора ще са по лимузините и ще пътуват към Холивуд Хилс за афтърпартито. А никой друг от присъстващите на бала няма да се интересува какво се случва в Отдела за антична литература.