Опитът ми да прикрия опиянението си при тази перспектива е предварително обречен на провал.
— Рандеву в старата библиотека? Осъзнаваш ли, че току-що си паднах още повече по теб?
Тя се бори с усмивката. Облягам се привидно небрежно на стената, за да скрия искрения си копнеж. Да я сграбча тук и сега, наред с нахапаните устни и сексапилния ѝ ум, и да я целувам до припадък, а сензационните експлозии в социалните мрежи да вървят по дяволите. Нося се толкова високо на крилете на нетърпението и радостта, че изобщо не ми пука за последиците.
След няколко часа ще получа още парченца от пъзела. Ще разполагам с още няколко истини за жената, която ежечасно подпалва ума ми, духа ми и сърцето ми.
Може би тази жена ще ми помогне да открия нови парченца от собствения си пъзел. Сърцевината на моите истини.
Причините да съм такъв… какъвто съм. И отговор какво, по дяволите, трябва да направя по въпроса.
Седемнайсета глава
Кара
— И без повече приказки, нека поздравим с добре дошла една изключителна представителка на нашата общност, жената, която превърна тази библиотека от мечта в реалност, неотразимата Вероника Валари.
Ръкопляскам заедно с всички останали, докато майка ми се плъзга през двора към подиума пред сградата, носеща нейното име. Ректорът на университета, който от десет минути я хвали многословно, я посреща с целувки по бузите и обичлива прегръдка. Майка ми взема микрофона, отмята дългия шлейф на копринената си рокля и поздравява тълпата с перлената си усмивка и опушения си смях.
— Благодаря ви, ректор Маккарти. За мен е голяма чест да бъда тук.
Електрическите фенери се полюшват леко на вечерния бриз и огряват с меко сияние навалицата, събрала се около коктейлните масички с покривки в цветовете на „Аламида“ — алено и сиво. Мнозина са дошли тук по задължение, като Максим, когото още не съм видяла. Подозирам, че повечето обаче са пристигнали с надеждата да се отъркат в някой член на семейство Валари и шепата други знаменитости, които са се прикрепили към събитието заради светлината на прожекторите.
Майка ми подхваща предварително подготвената си реч и в същия миг нечия топла ръка докосва кръста ми отзад. Сърцето ми ускорява обнадеждено ритъма си, но радостното очакване, вълнението и еуфорията изчезват безследно, когато до мен застава не Максим, а Ардън. Очите му са по-черни от небето отвъд осветения вътрешен двор, а усмивката му е повече от самодоволна.
— Радвам се пак да те видя, Кара — мърка той с копринен глас и поднася високата коктейлна чаша към устните си.
Взира се в мен над ръба ѝ като ловец, който не изпуска плячката си от поглед.
— Господин Прието. Не знаех, че ще идвате.
— Моля те, наричай ме Ардън. Все пак ще прекарваме доста време заедно. Любезностите са излишни.
Навалицата се разсмива на нещо, което майка ми е казала.
Вероятно хвалба, маскирана като самоирония. Дори богатата клиентка на подиума обаче не успява да разсее Ардън. Той ме наблюдава неотклонно. Смазващо. Втренчено. Претегля ме бавно с поглед, докато секундите се проточват.
— Прекрасна рокля.
Ще ми се да не долавях толкова осезаемо одобрението му, но мазната енергия направо извира от него. Чудя се дали да не сложа край на възхищението му, като призная, че съм избрала алената рокля с провокативна кройка заради друг мъж. Но демоните могат да бъдат колкото чаровни, толкова и зли, ако ги предизвикаш, а аз не съм в настроение да изпробвам търпението на този.
— Благодаря.
Той оставя празната си чаша на масичката и използва повода, за да пристъпи по-близо до мен. Опитвам се да не настръхвам видимо заради тази интимна — или поне твърде свойска — близост.
— Имам приятели в колежа — подема Ардън със спокойствието и самоувереността, от които е изтъкан. — Обикновено не ходя на такива събития, но когато разбрах, че ще бъдеш тук, реших да се отбия и да те поздравя.
Вдигам неловко рамене.
— Ами тогава, здравей.
Той се подсмихва.
— От майка ти знам, че имаш сериозни академични интереси. Нали това е последната ти година в „Аламида“?
— Да. И не ми се иска да свършва.
— А какво ще правиш после?
Сърцето ми се свива при мисълта за бъдещето. За ориста, която наближава с всеки изминал ден.
— Бих искала да продължа с магистратура, но се боя, че търпението на майка ми се изчерпва. Държи да се заема със семейните дела и някой от многобройните ѝ проекти.