Той кимва и изсумтява тихо.
— Подозирам, че и аз попадам в някой от въпросните проекти. — В очите му проблясва нещо, което подчертава тайнствената му усмивка. — Решила е да създаде колекция, която да утвърди името Валари в света на изкуството и антиките. Много вълнуващо. Ще излъжа, ако отрека, че нямам търпение да започнем.
— Кой би се изморил да харчи толкова щедро чуждите пари? — успявам да прикрия част от сарказма си с усмивка.
Предвид погледа, с който ме стрелва Ардън, май не съм се справила особено добре.
— И двамата, струва ми се, знаем, че далеч не става въпрос само за пари. А и те нямат никаква стойност на други места.
Говори за Подземния свят, разбира се, и се питам колко добре ли го познава.
— Тогава за какво става въпрос? Осветли ме, моля те.
Той накланя глава и сключва тъмните си вежди. Сигурна съм, че повечето жени, били те обикновени хора или демони, биха го сметнали за красавец. Чертите му са правилни, челюстта му е силна, устните — изразителни, а усмивката му е ослепителна, макар че във втренчения му поглед няма топлина, нито искрено възхищение. Всичко това ме изпълва с желание да отклоня поглед, но нещо в енергията му ме предизвиква да браня територията си.
— Става въпрос за установяване на превъзходство.
Че как иначе.
Примигвам, за да се отърся от зле прикритото предизвикателство, което той ми отправя. Случващото се изобщо не ми харесва — нито предизвикателството, нито подходът на Ардън, но в момента имам по-големи грижи.
— Това е по специалността на майка ми — признавам с повече тъга, отколкото възмущение. Двете винаги сме били много различни и този факт никога няма да се промени.
Тонът му внезапно омеква и острите ръбове се претопяват в дружелюбна мелодичност.
— Ти още пазиш голяма част от човешката си същност. — Нима долавям някакво подобие на страхопочитание в гласа му? То ме плаши дори повече от остротата допреди миг. А после става още по-зле — Ардън плъзва пръстите си по голата ми ръка, прокарва ги надолу по рамото ми и придружава движението с одобрителен поглед чак до подгъва на дългата ми рок ля. — Трябва да ти кажа, че ти отива не по-малко от тази дреха.
— Кара.
Сетивата ми реагират моментално. Дълбокият тембър на Максим ме кара да отстъпя от Ардън и неприятното докосване. Вдигам поглед към високия мъж, който изглежда великолепно в черния си фрак, и оставам без дъх. Също толкова тъмният му поглед обаче е далеч по-стряскащ.
— Максим — прочиствам гърло и бързам да поправя неволната грешка: — Тоест… Това е професор Максим Кейн.
Преподава ми…
— А вие сте? — прекъсва ме Максим и пристъпва заплашително към Ардън, който е висок и строен, но не може да се мери по ръст и маса с него.
Измерват се продължително с поглед, след което Ардън му подава ръка.
— Ардън Прието — отговаря хладно той. — Приятел.
— Приятел — повтаря Максим, сякаш думата горчи.
Отварям уста, обаче не знам какво да кажа, нито как да обясня присъствието на Ардън тази вечер. Той е демон, търгува с произведения на изкуството и по всичко личи, че изпитва слабост към човешката природа, но всичко това би прозвучало налудничаво за непосветените, така че…
Максим се обръща рязко към мен, а в очите му плуват безброй въпроси.
— Не предаде предложението си за курсова работа.
Долната ми челюст пак увисва, докато мозъкът ми се мъчи да навакса. Защото определено предадох тезата си и първият ми инстинкт е да се оправдая съвсем справедливо.
Но тук изобщо не става въпрос за това.
— Леле — засмивам се притеснено и бързам да вляза в роля. — Не е за вярване, че съм забравила. Мислех само за тази вечер и съвсем ми излезе от ума.
— Няма страшно — отвръща той със стегнато гърло, все едно престорената снизходителност му причинява болка. — Не си единствената закъсняла, затова реших да удължа крайния срок.
— Благодаря, професоре.
Максим отвръща с тихо сумтене.
— Ела да я оставиш утре. Знаеш къде да ме намериш.
— Разбира се. Още веднъж благодаря.
Без да ми продума повече, той отново се обръща към Ардън.
— Приятно ми беше да се запознаем. Простете, че се натрапих така.
Преди Ардън да е отговорил, Максим се завърта на пети и си тръгва. Върви към изхода на двора, а аз изпивам с поглед всяко негово движение. Не знам какво да мисля — да му бъда признателна, да се ядосам? Наистина ли си тръгна и ме остави просто така? Без да каже нищо?