Не че бих го чула. Тълпата избухва в аплодисменти след заключителните благодарности на майка ми.
— Трябва да ѝ се притечем на помощ — изтъква Ардън. — Иначе с часове ще я карат да се снима с този и онзи.
— Тя знае как да се измъкне тактично, когато пожелае.
В този ред на мисли…
— Извини ме, но ще отида да предам на шофьорите, че скоро ще е готова да тръгне. Едва ли ще се задържи дълго тук.
Той ме поглежда втренчено, сякаш се досеща, че крия нещо.
Или че го лъжа в очите.
— Кога ще се видим, за да обсъдим покупките на Вероника?
Преглъщам раздразнената въздишка, която напира да излезе.
— Вечеря в петък? — предлага Ардън.
Дори не се замислям дали съм свободна тогава. Интересува ме единствено разстоянието между мен и Максим, което расте с всяка изминала секунда.
— Звучи ми добре — придавам си усмивка, за да разведря атмосферата и да смекча факта, че го зарязвам. — Прати ми подробностите на лично съобщение.
С тези думи и без да поглеждам назад, аз тръгвам към изхода след Максим. Тук навалицата е по-рехава, но пак не го виждам никъде.
— Мамка му — мърморя под нос. Изгубила съм го.
Минавам през главния вход на библиотеката и хвърлям поглед към съседната сграда. Всички прозорци на сградата „Арчър“ са тъмни, с изключение на един, който е слабо осветен и до болка познат. На четвъртия етаж.
Докато изкача стълбите и стигна до кабинета на Максим, оставам без дъх, но не и без надежда. Вратата е открехната.
Виждам го през пролуката — стои неподвижно, опрял ръка високо на прозореца, а с другата държи чаша, пълна с кехлибарена течност.
Бутвам вратата и тихото скърцане проехтява като гръмотевица в притихналата сграда. Максим се обръща стреснато.
Облягам се на рамката и си давам миг, за да се насладя на гледката. Съблякъл е сакото и е разхлабил сатенената вратовръзка. Косата му е все така вързана на опашка и открива лицето му и емоциите, които пробягват по него.
— Реших, че съм те изгубила — обаждам се тихо.
Той гаврътва съдържанието на чашата и отново се обръща към прозореца.
— Разстроен си. — Влизам в стаята и затварям вратата след себе си. — Заради Ардън.
— Твоят приятел? — Не ми убягва леденото ударение, което поставя върху съществителното.
— Не ми е приятел. Не знам защо се представи по този начин. Познат е на майка ми, двамата работят заедно. Това е.
— Разбира се — мърмори той.
Правя още една крачка към него.
— Казвам ти истината.
— Затова ли дойде? Да ми кажеш истината? — Все още говори на прозореца и този факт, в допълнение с намеците му, бързо ме влудява.
Пристъпвам още по-близо. Достатъчно близо, че да го докосна.
— Дойдох, за да те видя.
Мълчанието се проточва още малко, след което Максим накланя глава и ме поглежда напрегнато. Облягам длан на стената в търсене на опора, на буфер, който да поеме част от копнежа и обидата, насъбрали се в сините му очи. Цветът им е като на среднощно гробище, а моите мисли препускат в синхрон с неговата безнадеждност. Аз обаче изтиквам припряно чувствата си — все пак съм натрупала богат опит през годините — и изправям рамене.
Поемам си дълбок, пречистващ дъх, дръпвам ръка от стената и посягам към него. Нова вълна от емоции се опитва да срине самообладанието ми, но аз се стягам и нежно докосвам красивото сребърно копче за ръкавели на китката му.
— Официалните дрехи ти отиват.
— А ревността? И тя ли ми отива?
Вдигам глава, примигвам и овладявам изражението си. Не хукнах след него, за да се караме. Няма да се хвана на въдицата.
— Всичко в теб все повече ми харесва. Дори онова, което откривам неочаквано.
Той вдишва дълбоко, а после издишва бавно.
— Кара…
— Максим? — Толкова е приятно да изрека името му. Особено сега, когато сме сами и мога да се престоря, че това е моят дар за него, моето приношение, молитва, обожание. — Отнасям се сериозно към случващото се между нас. Какво трябва да направя, за да ти го докажа?
Той присвива очи и съзирам вътрешната борба в тях още преди да съм я доловила.
— Добре тогава — предава се той. — Сподели ми нещо за себе си. Каквото и да е. Искам да те опозная по-добре от всички онези случайни хора, които четат за теб в списанията.
— Вече ме познаваш. — Абсолютната истина е, но знам, че тя не е достатъчна. Че няма да го задоволи. Не и този път. — С кого си най-близък в живота си?
Той примигва объркано.
— С Джеси, предполагам.
— Заради случилото се, когато сте били малки?
— Не само. Бяхме приятели и преди злополуката. Ще ми се да мисля, че още щяхме да сме такива и без нея.