— Максим…. Ах! — Ръцете ми се откъсват от косата му, отмятат се назад, разпиляват купчините листове и най-сетне сграбчват жадно ръба на бюрото.
Оргазмът ме връхлита твърде бързо. Едновременно болезнен и прекрасен в своята сила. Измъченият стон на Максим налива масло в огъня на виковете ми. Удоволствието всеки миг ще ме помете. Когато и последните приливи на делириума се разливат в мен, чувам собственото си скимтене.
— Ела тук — изхриптява Максим.
Помага ми да се надигна, така че устните ни отново да се сблъскат. Между нас вибрира поредният тих стон. Максим пъхва пръсти в косата ми, накланя главата ми и двамата оставаме без дъх.
Щом обаче най-сетне се разделяме за миг, изражението му се променя. Озадаченият му поглед снове по лицето ми.
— Кара… очите ти.
Поемам си рязко дъх, обръщам глава и бързо свеждам поглед. Ако върховното удоволствие ми се отразява като яростта, значи Максим току-що е видял огъня в очите ми.
Поредният неприятен симптом на моята биология, който съм се научила да крия. Симптом, който трябваше да взема предвид, преди да стигна толкова далеч с Максим.
— Какво не е наред? — настоява той. — Кара?
— Всичко — прошепвам.
— Какво? Защо?
Не отговарям. Защото, ако отворя уста, рискувам да му призная всичко.
Къде ми беше умът, по дяволите? Какви ги върша, мамка му!
Максим посяга, за да погали ръката ми, и насочва погледите ни към браздите, които съм издълбала върху бюрото му.
А той се тревожеше, че може да ме нарани в страстта си?
С този въпрос отговарям на първия.
Работата е там, че изобщо не мисля. И в това е проблемът.
— Съжалявам — прошепвам немощно. — Трябва да си вървя.
Оправям роклята си, измъквам се от обятията му и грабвам прашките си от перваза на прозореца.
Дори не мога да го погледна. Не мога да се сбогувам. Мога само да избягам.
Осемнайсета глава
Максим
Не става въпрос само за факта, че тя отново избяга от мен и ме остави с още повече въпроси без отговор.
Проблемът не е дори в похотта, с която се боря цяла нощ заради нея, нито че за пореден път ме накара да повярвам как червеният цвят сякаш е създаден лично за нея.
Има нещо повече. Защото сега ние сме нещо повече.
Видях нещо повече от голата ѝ кожа и възбудата ѝ. Нещо повече от съблазнителните ѝ устни, които се разтварят пред моите. Нещо повече от горещината на великолепното ѝ тяло, когато се отвори за мен и ми позволи да вкуся дълбините ѝ.
Видях нейните тайни.
До някои ме допусна охотно. До други обаче — включително разкритието, заради което избяга — не толкова. Ето защо, докато слънцето се издига над „Аламида“, а аз седя на бюрото си и оценявам последната теза, съм точно толкова объркан и бесен, колкото бях преди осем часа, когато Кара избяга от същия този кабинет като попарена.
Проклет да съм.
Наистина ли беше попарена?
Какво точно се случи тук снощи?
Вече сто пъти превъртах събитията наум. Съвършените моменти, които не спират да ме измъчват и като нищо ще сцепят панталоните на омачкания ми официален костюм.
Другите, заради които крача напред-назад под сноповете утринни лъчи и си мечтая да са лунна светлина. Изгарям от желание да ги преживея отново от първата до последната минута… но с информацията, с която вече разполагам.
Която е… каква?
Тази мисъл ме приковава на място. Дотук с жалкото самосъжаление. Прозрях истина, която ме ослепява като безмилостното слънце и обгорените бразди в плота на бюрото ми. Да, тайните на Кара явно са по-строго охранявани от страстта ѝ.
Аз обаче открай време обичам предизвикателствата. През всеки ден от живота ми се боря за самоконтрол, а по-голямо предизвикателство от това — здраве му кажи.
Да не говорим, че вече разполагам със сериозна улика, която да даде начален тласък на мисията ми.
Час по-късно награбвам всички сценарии, които Джовани Валари някога е писал, и вървя към най-отдалечения кът на втория етаж на университетската библиотека. Сградата тъне в гробна тишина, несъмнено заради махмурлука, който мнозина отспиват. Нямам нищо против. В главата ми е достатъчно шумно заради множеството въпроси, които ме тормозят.
Какво се крие в сърцевината на връзката ми с тази жена? В това привличане, което нарушава законите на биологията, на химията, на здравия разум?
Защо тя ме търси постоянно и с готовност признава връзката помежду ни, а щом я помоля за нещо повече, което да скрепи отношенията ни, бяга? Защо постоянно се позовава на семейството си като обяснение за тази реакция и колко дълбоко е влиянието на роднините ѝ над нея?