Не го виня. Ще бъде прикован към количката си до живот заради моите ненормални способности, а сега му пускам бомбата, че може би не съм единственият свръхчовешки изрод на света. В този град, по дяволите.
Вдигам поглед и поклащам унило глава.
— Тя е различна, Джеси. Влияе ми различно. Това едва ли е голяма новина за теб. Забеляза го още първия път, когато ни видя заедно. Ти ме насърчаваше да се пробвам с нея.
— Защото смятах, че ще извади бастуна от задника ти, скапаняк такъв. Че ще излезете на няколко истински, нормални срещи. Разходки по плажа. Миниголф. Скачане с парашут.
Подпирам тежко лакти на масата и изгърбвам рамене.
— Повярвай ми, вече имам чувството, че пропадам — отмятам глава назад и разтърквам силно очите си. — И нямам представа къде ще се разбия.
— Защо просто не попиташ Кара? — провлачва той. — Може би тя ще знае.
— Защото, ако отговорът беше лесен, щеше да ми го каже, вместо да избягва всячески темата. А аз нямаше да съм тук и да чета сценарии на филми отпреди четирийсет години с надеждата да намеря каквато и да била улика към истинския отговор.
Отговорът, който лежи по-дълбоко от всичко това. Вече го знам. Да му се не знае, виждам го всеки път, когато погледите ни с Кара се срещнат. Таи се във всяка измъчена сянка, която тя ми позволява да зърна в огромните ѝ кафяви очи. Изложен е на показ, когато е бясна или погълната от страст, пробужда се за живот насред онези удивителни, омагьосващи пламъци…
— Добре — обажда се меко Джеси. — Нека тогава анализираме ситуацията. Какво те кара да мислиш, че тя е като теб?
— Тя е… интуитивна.
Джеси извива високо вежда и мълчи, за да ми даде възможност да поясня. Аз обаче не го правя и в крайна сметка той проговаря:
— Интуитивна? Това ли е? Много хора са интуитивни, Максим. За бога, Редж и Сара разбират, че съм болен от грип, три дни преди мен самия.
Търся отчаяно думи. Аз. Не ми достигат думи.
— Повече от това е, мамка му.
— Какво повече? Чете ти мислите?
— Не. И това не е. Не точно.
— Добре. Чете ти… какво? Сърцето? Душата?
Въздъхвам раздразнено.
— По малко и от двете, предполагам. — Или пък по много и от двете. — Може би най-добрата дума е „хиперемпатия“. Кара долавя емоционалните вибрации на хората.
— Емоционални… вибрации.
— Да. Енергийни вълни. Но с повече детайли.
— Енергийни… вълни.
— Да.
— За какви детайли говориш? Може ли да се изразиш по-точно?
Ругая под нос.
— Трябваше да се досетя, че няма да ми повярваш.
Истината е, че ми е ясно защо съм си въобразил обратното.
Допреди няколко минути Джеси ми разправяше за непознати звезди, дори за новооткрито съзвездие. Щом вярва, че невъзможното може да се случи чрез сбор от хелий, водород и скапани ангелски сълзи, защо не приеме, че и в моите твърдения може да се съдържа някаква истина?
— Нямам търпение да чуя какво ще кажеш за пламъците, които видях в очите ѝ.
— Виж, това може и да го повярвам донякъде — отвръща той. — Спонтанното самозапалване отдавна е отхвърлено от науката, но пък ти не говориш за жива факла, така че… Освен ако не броим снощната ѝ рокля.
— Ще ти бъда дълбоко признателен, ако спреш да споменаваш роклята ѝ с такава самодоволна физиономия, гадняр такъв.
Никога не съм му се изрепчвал по подобен начин, но той си го заслужи.
— Да, да, извинявай…
Изрича го някак разсеяно и вдигам глава точно навреме, за да проследя немигащия му поглед, втренчен в сценария.
— Ехо! — обаждам се. — Земята вика Норт. Сценарият едва ли е чак толкова добър.
Джеси тръсва глава в някаква чудата комбинация от кимване и отрицание.
— Доста е… разголващ — казва. — Имам предвид, че…
Гласът му е странен като поведението му. Изпитвам облекчение, когато обръща сценария към мен, забива пръст по средата на страницата и заявява:
— Чети оттук.
Свеждам глава над листа и плъзвам очи по текста.
— Антъни се надига в леглото, разтърсен от кошмара си.
Поглежда напред и отново се стряска. Визалия седи в края на леглото, напълно гола. В очите ѝ горят пламъци. Антъни проговаря, но тя го прекъсва.
— Време е, Антъни — продължава вместо мен Джеси.
Привежда се напред и чете диалога под ъгъл: — Адът ти подари повторен живот. Това е цената за твоето обновление. Трябва да платиш с есенцията на собствения си живот.
Сцената не приключва. Има още много. Детайлите обаче са — ако трябва да използвам израза на Джеси — „разголващи“ и обясняват защо екранизацията на „Разплатата на Ада“ така и не е видяла бял свят. В най-добрия случай филмът е бил излъчван само в късните часове заради ограниченията, свързани с включените неприлични сцени. Нещо обаче ми подсказва, че дори това не се е случило. Инстинктивно разбирам, че сценарият дори не е стигнал до филмовите студиа… и че професионалното падение на Джовани Валари вече е било започнало.