Защото е писал за своята истина? Възможно ли е сценарият да почива на… реални събития от живота му?
Мисълта ме връхлита с такава сила, че рязко се облягам назад. Плясвам гърдите си с длан, убеден, че половината помещение се е сринало върху мен. Както и небето.
— Боже в шибаните небеса! — ахвам.
— Грешиш, човече — мърмори Джеси. — Май не става дума за небесата.
Деветнайсета глава
Кара
При туй вървяхме ний по духовете,
кои лежеха в влажний тоз вертеп
и пъшкаха кат живи под нозете.
Силното кашляне на един от присъстващите го прекъсва по средата на стиха. Вместо да продължи нататък, той отбелязва с пръст мястото и затваря Комедията. Студентите вдигат погледи от своите копия на текста и наблюдават как Максим крачи по дължината на аудиторията.
— Наистина. И пъшкаха кат живи под нозете.
Изсумтява под нос, сякаш разсъждава върху някакъв неразрешим проблем. Което е странно, защото ролята му е именно да ни просветлява.
Боя се, че лекцията няма да протече така. Не и на фона на погледите, с които ме стрелка от самото ѝ начало. Погледи, които могат да срежат стъкло, нищо че отново седя на последния ред. След всичко, което направихме онази нощ… след като той видя на какво съм способна, не намерих в себе си смелост да седна по-близо до катедрата.
Но не намерих сили и да пропусна лекцията. Явно мазохизмът наистина е част от природата ми, заедно с демоничното ДНК и другите уникални клетки на моята химия.
Онези, които имат нужда да бъдат до този мъж, било то и при такива обстоятелства.
И ето ме тук. Ето ни тук — преплели сме погледи за пореден път и водим мълчалив разговор за двама в зала с петдесетима.
— Госпожице Валари — казва той с дълбок и отривист глас. — Нали сте запозната с Цербер?
Говори с увереност, която нажежава кожата ми. Този път не от страст, а от страх, който ми напомня, че трябва да контролирам емоциите и реакциите си — умение, което упорито ми се изплъзва, откакто Максим ме разтърси с онзи оргазъм.
В ретроспекция, макар да се смъмрих сто пъти за грешката, истината е, че не съм изненадана. Онзи интимен момент беше като земетресение от осма степен, което промени завинаги релефа на тялото ми, на ума и сетивата ми. Оттогава ми е трудно да мисля за нещо друго.
Почукам с пръсти по тетрадката си, решена да прогоня въпросните мисли поне до края на лекцията, независимо колко трудно ще се окаже начинанието.
— Да.
Той се усмихва измъчено.
— Така си и мислех. Защо не ни разкажете за този ненаситен звяр, с който Данте се среща в третия кръг?
Свеждам поглед към тетрадката си и несвързаните записки там. Бурята в кръвта ми е засенчена от боязън. Често съм търсила вниманието му и възможността да докажа, че съм права, но точно сега предпочитам да остана встрани от светлината на прожекторите. Тишината в залата обаче ме принуждава да говоря. Прокашлям се и отговарям, без да поглеждам към Максим:
— Цербер… е триглав вълк, който пази портите на Подземния свят.
— С каква цел?
Затварям очи.
— Пуска всички да влязат, но не позволява на никого да излезе.
— Не позволява на никого да излезе.
Вдигам глава.
— В общи линии е така — отвръщам с надеждата, че звуча поне относително спокойно.
Накъде бие той, по дяволите? Дали просто не ме тормози пред състудентите ми като наказание, задето избягах?
Сигурно си въобразява, че играе някакви глупави игрички с мен, защото егото му е наранено, само дето тази тема изобщо не ми е забавна. Как, по дяволите, да му го кажа, без да му разкрия и другото?
Той няма представа колко близо се е озовал до мръсната тайна на семейството ми.
Максим свива устни и кимва леко, преди отново да отвори книгата.
С коси щръкнали и с очи червени тоз звяр проклети, милост кой не знай, се спуща над душите ужасени, зъби си криви в тях забива с яд и тъй ги къса до изнемощене.
Затваря тома с трясък.
— Данте описва Цербер като звяр с коса. Това му придава човешки черти, нали така?