Ръцете ми затреперват. Грабвам химикалката и подхващам нови безсмислени драскулки в бялото поле на тетрадката си.
— Не знам — смотолевям.
— Не знаете? Извинявайте, не ви чух добре.
Копеле.
Защо ли се мъча да го спася от отмъстителната ми фамилия?
Готова съм да го убия собственоръчно.
В рамките на две седмици първо се стремеше да ме защити на лекции, после се опита да ме изгони, а сега — това.
Тихият кикот в залата налива бензин в пламъците на гнева ми. Втренчвам се в Максим и не ми пука, че всички присъстващи ще зърнат мълниите в очите ми.
— Не знам — повтарям бавно и отчетливо, като го предизвиквам да ме тласне още и да провери знанията ми по тема, по която трябва да благодари на съдбата, че е неосведомен.
Устните му се разтварят леко, а погледът му омеква — първият признак на разкаяние, задето ме е вкарал в този спектакъл. Именно в такъв се превърна размяната ни на реплики. Облечена съм нормално, но със същия успех можех да съм по бикини и сутиен. Или дори без тях. Отблагодари ми се, че го защитавам от тъмни и опасни истини, като ме изложи пред всички.
Максим отклонява поглед и бързо се връща към текста. До края на лекцията изследва друга, не толкова вълнуваща територия — едно от политическите предсказания на Данте.
Постоянно си гледам часовника в готовност да се измъкна от залата, веднага щом Максим ни освободи. Но голямата купчина тези за курсовата ни работа, която държи в ръце, неприятно ми напомня, че ще трябва да разменя още няколко думи с него, преди да избягам от този уникален кръг на ада.
— Не забравяйте да вземете предложенията си за курсова работа на тръгване — предупреждава Максим. — Ако имате въпроси, знаете къде да ме намерите.
Седя най-отзад, затова решавам да изчакам другите студенти да съберат своите. Когато обаче и последният си тръгва, в ръцете на Максим не е останало нищо.
Нарамвам раницата си и поемам бавно по стъпалата към катедрата му. Набивам пети пред него.
— Липсват ти само цирковите обръчи, професоре.
Максим присвива очи.
— Моля?
— Ще ми дадеш ли предложението, или ще трябва да си го заслужа с още неприятни въпроси?
Следващите му думи са също толкова хапливи:
— Ако беше малко по-откровена, може би нямаше да се стигне дотук.
Напрягам се.
— Виж, не знам за какво е всичко това, но…
— „Разплатата на Ада“.
Млъквам озадачено.
— А?
— Така се казва първият сценарий, който Джовани Валари е написал, след като Малкълм Колфийлд го е прострелял почти до смърт. Чела ли си го?
Стисвам ядно устни.
— Не съм.
— Е, аз го прочетох.
Опитвам се да преглътна въпреки буцата, заседнала в гърлото ми. Искам тя да изчезне и целият този разговор най-сетне да приключи. Навярно ще успея да ускоря малко процеса. Заобикалям Максим и оглеждам катедрата за предложението си. Нищо. Сумтя и скръствам ръце.
— Дай ми предложението, Максим, и ме остави да си тръгна.
— Няма да стане.
— По дяволите — изплювам. — Защо?
— Трябва да поговорим.
Изсумтявам.
— За какво? За безумните ти теории относно някакъв сценарий, който дядо ми е написал преди четирийсет години?
— Знаеш ли за какво се разказва в него?
— Нямам представа.
Полагам сериозни усилия да демонстрирам липса на интерес така, както би постъпила Кел. Явно не се справям особено убедително, защото Максим надвисва над мен и се втренчва в лицето ми.
— Разказва се за сценарист, който е изгубил вдъхновение.
Сдъвкан и изплют от Холивуд. Емоционално изхабен от всички лоши решения, които е вземал през живота си. От всичките си грехове. Самоубива се, но успява да избяга от лапите на Ада.
После среща красива жена, която не е такава, каквато изглежда… и осъзнава, че адът едва сега започва.
Долната ми челюст увисва, а от гърлото ми излизат нечленоразделни звуци. Изведнъж всичко ми се струва прекалено. Става твърде реално. Стисвам гневно устни — бясна съм на дядо ми, задето е написал истината черно на бяло.
Тази ужасна, ужасна истина.
Не мога да чуя и дума повече. Обръщам се и тръгвам към стълбите, но Максим ме хваща за ръката и ме издърпва обратно. Опитвам да се измъкна от хватката му, но той е по-силен от мен. Това не е изненадващо, но точно в момента не съм в настроение да се замислям по въпроса. Щом очите ни се срещат, застивам. Погледът му — отчаянието, решимостта, копнежът — ми казва, че нуждата му да остана е по-голяма от нуждата ми да си тръгна.
— Лъжеш ме, Кара.
По дяволите, какво ли не бих дала, за да го изпепеля с поглед. Разговорът поема в опасна посока. Очите ми се насълзяват. Но вместо да се разплача, аз оголвам зъби.