— С никого никога не съм била по-откровена. С никого. Как е възможно да не виждаш или осъзнаваш, че…
— Тогава ми кажи защо — прекъсва ме той. В думите му няма обвинение, а молба. — Защо, Кара?
Тонът му е измъчен и аз си поемам дълбок, пресеклив дъх.
Лъгала ли съм го? Наистина ли възприема ситуацията по този начин? Да, премълчах някои неща, но нима това му дава основание да ме осъжда?
— Цербер. Вълкът на обицата ти — притиска ме Максим.
— Какво за него?
— Означава нещо. Нали?
— Не — отговарям рязко. — Нищо не значи. Фамилно бижу, което се предава от…
— Не ти е в стила.
— И какво? Ще повикаш модната полиция? — най-сетне успявам да се отърся от хватката му, макар и с голямо усилие.
— Заяви, че не бих могъл да те нараня — претегля ме с настоятелен и изпълнен с решимост поглед. — Сега се чудя дали не е истина. Ти си много по-силна от всяко друго момиче с твоя ръст.
Стисвам устни. Какво мога да отвърна? Не скрих силата си от него, за да му подскажа, че не представлява физическа заплаха за мен.
— А и семейството ти — продължава той — е заточило дядо ти по подобен начин. Това също не е случайно, нали така?
— Не разбираш — отстъпвам назад. — Сложно е.
— Звучи сложно. Невъобразимо сложно. И все пак на мен ми беше достатъчна една нощ с теб, за да го разгадая. Всичко.
Бюрото. Огънят в очите ти. По дяволите, Кара…
Примигвам. С мъка. Дотук с надеждата да овладея емоциите си. Сега те напират като гореща вълна зад очите ми. Беснеят в главата ми. По дяволите. По дяволите. Той знае. Не бива да знае. Твърде е налудничаво, твърде опасно… Не съм се съгласявала на това.
— Мисля, че си прекалил с „Комедията“, Максим — правя опит да се засмея снизходително. Изобщо не ми се получава.
Звуча повече като врящ чайник. — Привиждат ти се неща, които искаш да видиш.
— Има и друго. Защо се записа на този семинар? Настояваше да останеш и проявяваш към материята интерес, съперничещ на моя, което се случва много рядко.
Затварям очи с тиха въздишка. Мигновено ме връхлитат образи от предишната нощ. Нима очаквах друг развой на събитията? Защо дори не желая да променя отговорите? Как допуснах да затъна до шия в чувства към този мъж?
— Кажи ми коя си наистина.
Вдигам глава, веднага щом тихият му въпрос отеква в празната зала. Моментално ме залива нова вълна от объркване, ярост и тъга.
Щях ли да му призная, ако можех? Ако не бях обвързана с тази тайна, пазена от три поколения?
— Споделих ти повече, отколкото съм споделяла с когото и да било другиго. Имам чувството, че сега ме наказваш за откровеността ми.
Той въздъхва дълбоко, сваля очилата си и притиска с пръсти основата на носа си.
— Не се опитвам да те накажа, Кара. Просто… съм объркан.
Не знам какво да мисля за всичко това. Ти нахлу в живота ми и го обърна с главата надолу, без да полагаш никакво усилие, само защото си такава. Твърдиш, че двамата с теб сме различни от другите хора и този факт ни прави еднакви… но не е вярно. Ти не си като мен. Не можеш да се скриеш зад завеса от незнание. Разполагаш с отговорите. Но не допускаш никого до себе си. А аз… — прокарва ръка през рошавата си коса и я стисва в юмрук, след което я пуска и въздъхва измъчено. — Аз се влюбвам в теб. Силно. Все едно съм скочил от самолет без парашут. Понякога наистина ми се струва, че падам отвисоко. И постоянно си мис ля, че ако не те получа цялата…
Някаква сурова и уязвима сянка прекосява лицето му, сякаш чувствата, за които говори, го терзаят в същия този миг. Примирението. Страхът, който придружава подобен скок.
Максим пристъпва към мен и ме притегля нежно в обятията си. Напрежението вътре в мен отстъпва пред нарастващата топлина и плътната му прегръдка. Чувствам се в безопасност в неговите ръце и усещането е прекрасно, като в Рая. Като у дома. Удивителното противоречие, съдържащо се в двете думи — рай и дом — ме залива с поредния пристъп на неочаквана тъга, когато Максим повдига брадичката ми, за да ме погледне в очите.
— Искам всичките ти тайни, Кара… Всички парченца от теб, които другите хора не виждат, всяка дива мечта и грозна истина. Ако не съм мъжът, който да заслужи всичко това, значи никога повече няма да се почувствам щастлив. Защото, макар да ме подлудяваш, не желая да се върна към предишното си аз. Готов съм да скоча. Когато кажеш. Но искам да си откровена с мен…
Ето как той пробива защитата ми с уверението, че не съм сама в това начинание. Моли ме да скоча с него. Иска ми се да го направя, но…