— Трудно и дълго е за обяснение — прошепвам тихо и уплашено. Не заради онова, което Максим отваря в мен, а от страх, че ще промени решението си и отново ще ме затвори. — Има неща, които… не могат да се обяснят.
— Вече и сам се досетих за повечето. Разкрий ми останалото и ми спести по-нататъшното проучване.
Усмихвам се вяло — щеше ми се да беше толкова лесно.
Просто да отворя уста и да му разкажа всичко от началото до края. Със сляпата вяра, че щом го изрека, щом му призная, че съм демон, чувствата му към мен няма да се променят. Че всичко между нас няма да се промени.
Прехапвам долната си устна за миг, а той плъзва палец по бузата ми и свежда лице към моето.
— Помниш ли, когато ми каза, че ако си искала да видиш само най-доброто в мен, нямаше да си тук? Защо смяташ, че за мен ще е различно?
Дъхът засяда в гърлото ми… точно преди вратата в дъното да се отвори със замах и в залата да нахлуят разприказвали се студенти. Отдръпвам се бързо от прегръдката му, натежала от облекчение и съжаление.
Намръщената му физиономия изразява същите чувства.
— Да отидем в кабинета ми, за да поговорим на спокойствие.
В кабинета му. Изключено е да вляза повторно в онази стая, без да преживея наново предишната нощ, когато лежах разголена на бюрото му и се гърчех от удоволствие под пръстите и кадифения му език. А ако доловя, че и той се е върнал към случилото се, лошо ми се пише.
— Аз… днес няма да мога. Съжалявам.
Странно, но с последната дума май признавам други неща — за което съм благодарна, въпреки задълбочаващите се бръчки по челото му.
— Защо?
— Имам други планове.
Самата истина, макар че на него едва ли ще му хареса.
Положих известни усилия, за да променя уговорката ми за вечеря с Ардън на среща в офиса му. Да, работна среща, но студената размяна на реплики между двамата мъже на благотворителния бал не ме окуражава да му споделя повече.
— Кога ще се видим? Ако искаш, ела у нас през уикенда. Или може аз да дойда при теб.
Мисълта пак да се видим извън кампуса е изкусителна. Така правят нормалните хора, когато имат връзка. Но Максим Кейн и аз? Ние не сме нормални. А и не вярвам, че ще запазя самообладание, ако остана в една стая с него.
Той сякаш долавя колебанието ми.
— Какво ще кажеш утре да се видим в „Ректо Версо“? Ще пием кафе и толкова. Става ли?
В аудиторията влизат още студенти. Всеки момент ще пристигне и преподавателят им. Както миналия път. С Максим вървим по тънък лед. Много скоро хората ще започнат да ни обсъждат. Вероятно вече го правят. Не можем да продължаваме така. Ето защо кимвам в знак на съгласие.
— Утре. Ще пием кафе в книжарницата.
Офисът на Ардън се намира в малка, но модерна сграда на ъгъла на Златния триъгълник, достатъчно близо до този престижен участък на Бевърли Хилс, за да е ретро, без да е старомодна. В центъра на постройката има открит атриум, който прилича на декор от „Казабланка“ с мароканските си лампи, пищното озеленяване и малкия роял в беседка. Влизам в асансьора и натискам копчето за третия етаж.
Секретарката на Ардън ме въвежда в ъгловия му кабинет с прекрасен изглед, осеян с върховете на палмови дървета.
Той вдига поглед от гигантското затрупано писалище и усмивката му грейва, снежнобяла като отлично скроената му риза в стил оксфорд.
— Кара.
Вратата се затваря беззвучно, а Ардън се изправя и тръгва към мен. Очаквам да ми подаде ръка или нещо подобно, но дланите му си остават в джобовете на панталоните. Погледът му обаче е по-дързък и ме измерва нахално от глава до пети.
— Как успяваш да изглеждаш толкова привлекателна с толкова малко усилия?
Всички възможни отговори засядат в гърлото ми. Не обръщам особено внимание на дрехите си, но започвам да се чудя дали не съм сбъркала с дънките, ботите и широкия пуловер. Е, разбира се, че подбрах тоалета специално за Максим, когато още не знаех колко лошо ще се държи с мен по време на лекцията. Определено не мислех за одобрението на Ардън, но сега си отбелязвам наум да подложа на тест новата си теория и от сега нататък да се обличам възможно най-зле, когато имам среща с него.
— Извинявай. Сигурно си мислиш, че съм прекалено директен. Само че съм свикнал по цял ден да гледам и преценявам красиви вещи. Трудно се излиза от този режим.
Дано не възразяваш.
Успявам да разтегля лицето си в усмивка.
— Свикнала съм да се отнасят с мен като със стока. Все пак съм Валари.
Той спира тъмния си поглед върху мен и ме съзерцава продължително, след което изсумтява насмешливо.