Но трябва да дам на Ардън различен отговор. Такъв, който да усети като истина.
— Героят — отвръщам накрая.
Той повдига тъмна вежда.
— Героят? — изсумтява леко. — Интересно. Епическият? Или трагическият?
— Ти избери — казвам. — Темата е достатъчно обширна.
Ардън отново ме оглежда, а изражението му е развеселено.
— Харесва ми — хвърля поглед към бюрото си. — Нека тогава си намерим някакви герои.
Двайсета глава
Максим
Влизам в „Ректо Версо“ и се чувствам отлично, а не би трябвало. През последните два дни спах има-няма пет часа.
Как иначе, на фона на новооткритата ми мания по един стар филмов сценарий и произтичащите от него проучвания?
Проучвания, които ме отведоха до странни места. Сблъскаха ме с идеи, които не ми дават мира.
Всичко ще започне да си идва на мястото, щом поговоря с Кара.
Не, щом я накарам да говори. Аз основно ще слушам.
Все още се вълнувам, че тя изобщо се съгласи на тази среща, след като ме обвини, че позволявам на Данте да влияе на размислите ми. Да, вероятно беше права. Твърде вероятно.
Сега вече го разбирам.
Но това беше вчера.
Днес нещата ще бъдат различни. Днес Кара ще ми разкаже своята история.
Решимостта ми укрепва с всяка крачка към кафе-бара, където Редж припява на радиостанция за лека попмузика.
Песента, която се лее от тонколоните, е ужасно модулирана версия на Holding Out for a Hero, в сравнение с която хрипливото изпълнение на Редж е за предпочитане.
Присядам на едно от високите столчета пред бара.
— Той трябва да е силен и трябва да е бърз, а?
Редж млъква, но продължава да бърше усърдно плота.
— Да, освен това трябва да се надбягва с гръмотевици и да се хвърля презглава в битка, а такива мъже не съществуват.
— Сигурен съм, че Сара ще се зарадва да го чуе.
Тя ме удостоява с половинчата усмивка.
— Струва ми се, че тази прекрасна сутрин си сигурен за много неща.
Навеждам се през бара, вземам една керамична чаша и си наливам кафе от голямата кана.
— Сигурен съм, че сутринта е прекрасна… и възнамерявам да я превърна в още по-хубав ден.
— Е, честита събота и на теб. — Редж премята парцала за бърсане през рамо и се обляга на плота. — Накъде си тръгнал — да спасяваш китовете, да подпечаташ световния мир или да закърпиш дупката в озоновия слой?
— Хммм — отпивам замислено от кафето. — Май и трите.
Като нищо ще се почувствам способен на подобни подвизи, щом оправя нещата с Кара. Щом разруша и последните бариери помежду ни. Щом спечеля доверието ѝ… и истината.
Най-сетне.
Редж се разсмива от сърце.
— И трите, а? След едно нищо и никакво кафе?
— На кого му е притрябвал кофеин, ако денят започва с правилната мотивация?
— Щом казваш — свива многозначително устни тя. — А страхотната нова „мотивация“ има ли си име?
Накланям глава.
— Наистина е страхотна. Но не е нова.
— О?
Усмивката ѝ се разширява, но очаквах да положи повече усилие. Това е най-пресилената усмивка, която съм виждал да се изписва върху лицето на тази жена. Чак ми става обидно, че се опитва да ми я пробута като автентична.
— И кое е „не толкова новото“ цвете, за което иде реч? — пита напрегнато. — Някоя от красавиците, които с Джеси доведохте на партито на Мелора Хол?
— Нали помниш, че момичето, с което дойдох, накрая си тръгна с друг? — усмихвам се и чакам Редж да се възползва максимално и саркастично от този факт. Тя обаче не го прави и аз се изнервям допълнително.
Вместо това реакцията ѝ е в тон с всичко, което е изрекла досега. Раменете ѝ са изправени и сковани. Устните — стиснати и разкривени.
— Да, защото ти се задяваше с Кара Валари край рафтовете с класическа литература. — Внезапно добива безстрастно изражение. — За нея става въпрос, нали? — прошепва тя. — По дяволите. — Ругатнята едва се чува, но пак долавям осезаемо напрежението в двете кратки думи. Редж пита по-високо: — Сигурен ли си, че е разумно да яхнеш точно този кон, младежо?
Подпирам лакти на плота.
— Вече съм го яхнал, Редж. Освен това отдавна не съм „младеж“.
— О, да — провлачва тя. — Определено си древен.
— А ти определено не се радваш за мен — вглеждам се в лицето ѝ. — Никак даже. Защо?
— Винаги се радвам за теб, Максим. Правя го от доста време…
— Това не е отговор — прекъсвам я, вперил поглед в очите ѝ. — Двете със Сара ме обичате искрено. Знам го. Разбирам го. Но не проумявам защо не одобряваш, че се виждам с Кара.