— Хммм. — Редж уж отвръща на погледа ми, но пак изглежда някак дистанцирана. — Не знаех, че си станал такъв фен на семейство Валари.
— Тя далеч не е само фамилното си име, Редж — заявявам сериозно и тържествено, защото искрено го вярвам. — Честно казано, не познавам никого от тях, освен Кара и Кел. За разлика от повечето хора, не бързам да лепя етикети, които се основават на заглавия, извлечени от маркетингови формули.
— Това ли правя според теб?
— Знам само, че преди две седмици, на същия този покрив — кимвам към тавана, — ми каза, че Кара не е достойна за мен.
Което се дължи или на инстинктивна майчинска реакция, или на факта, че си правиш заключения за една непозната, съдейки само по глупостите в таблоидите. Иначе не виждам как си стигнала до подобен извод, като се има предвид, че я наблюдава пет минути от другия край на претъпканата книжарница.
Изричам го бавно и внимателно, но Редж застива, сякаш някой я е прострелял в гръб.
— А твоите изводи се базират на недостатъчно информация.
— Това пък какво трябва да означава?
Тя вдишва бавно и издишва също толкова бавно:
— Какво намеквам.
Примигвам насреща ѝ. Няколко пъти.
— Намекваш, че знаеш за семейство Валари повече, отколкото споделяш.
Или вече го е споделила?
Втренчвам се в нея и се връщам мислено към разговора ни отпреди две седмици. Аз имах нужда да помисля. Тя искаше да се увери, че съм добре. Опитах се да отклоня разговора от Кара. Редж обаче се заинати.
Наистина заслужаваш някоя по-добра от нея.
О, не. Определено не е увъртала. Казала ми го е право в очите и щях да го забележа, ако мислите ми не бяха заети с друго. Тогава главата ми още се въртеше от поредната среща с Кара, от поредното докосване и мечтите за нещо повече.
Толкова бях замаян, като последния наркоман, че съм пропуснал подтекста на Редж. Още се чувствам замаян, но вече натрупах опит и постепенно се научих да запазвам някаква връзка със здравия си разум. Налага се. Особено в този момент.
— Е? — притискам я аз.
Следя зорко лицето ѝ и различавам тревожните сенки в очите ѝ.
— Знам повече, отколкото искам — отговаря тя.
— Тоест?
— Когато се установих в Лос Анджелис, пътищата ни се пресякоха няколко пъти. По работа.
— По работа? Преди да отворите книжарницата? — махвам към рафтовете по стените. Трудно е за вярване, че приятната атмосфера, еклектичната колекция от книги и непреходният уют не са били на разположение на местните още от основаването на града.
— О, да — отвръща тя. — Дори преди да се запозная със Сара.
Извивам високо вежди.
— Леле!
— Интересни времена бяха — подхвърля Редж и кимва едва забележимо. — Бях сама от известно време. А и, както знаеш, на първо време започването на нов бизнес не е нито лесно, нито печелившо. — Отговорът ѝ идва изненадващо бързо, като на студент, който си е наизустил извинението защо не е спазил срока за предаване на курсовата си работа. — Известно време приемах допълнителни поръчки, колкото да си плащам наема. Стана доста по-лесно, след като Сара ми дойде на гости и така и не си тръгна.
Усмихва се и аз ѝ отвръщам със същото.
— Какви… допълнителни поръчки?
— Това-онова. Предимно временна секретарска работа.
Понякога клиентите искаха да им опиша частната библиотека, а други ме пращаха по задачи. В наши дни този тип дейност се извършва от асистенти на пълен работен ден, счетоводители или цели мениджърски екипи.
— Била си лична асистентка на семейство Валари? — Мигновено стигам и до по-важния въпрос: — Познавала си Кара като малка?
Редж се обръща рязко и започва да бърше енергично безупречно чистите кутийки за чай.
— Не съм го казвала.
— Тогава какво казваш?
— Е, не съм била на тяхно разположение денонощно, ако това имаш предвид. — Редж се прехвърля на кафемелачките, които също блестят от чистота. — Но не бях и на половин работен ден. Преди да си попитал, времето, което прекарах с тях, не беше запълнено само с блясък и шампанско. И преди пак да си попитал, почти не виждах децата, камо ли да сме си разменили повече от две приказки за целия период. Но бяха красиви и щастливи момиченца. Особено Кара. Дядо ѝ много я обичаше. Държеше лично да се грижи за нея.
Редж продължава да търка кафемелачките, а аз се мъча да си представя Кара каквато е била по онова време. Красива и щастлива… Вече е имала първия си запален фен. Джовани Валари. Мъжът, на когото е останала вярна, въпреки неодобрението на майка си.