— О. — Пъхвам тежкото томче с твърди корици под мишница. — Не точно. Просто ми се стори интересна.
Крайчето на устата му се извива нагоре.
— Гръцките ритуали са интересни?
— Следвам класическа…
— Да, знам. Класическа филология. Вече ми го каза. — Подпира лакът на ръба на рафта, посветен на Римската империя. — Прави ми впечатление, че всички тук са дошли да позяпат знаменитостите, а ти витаеш в собствения си малък свят.
— И го намираш за интригуващо?
Кобалтовосините пръстени стават още по-наситени.
— Да.
Плъзвам пръст по гръбчето на книгата и се мъча да запазя самообладание.
— Затова ли си тук? Да зяпаш знаменитости?
Усмивката му се разширява.
— Не. Собственичките са ми приятелки. Израснах малко по-надолу по улицата. Близки сме си като семейство.
— Както и Пайпър. Двете със сестра ми са неразделни от години.
— Много мило от твоя страна да дойдеш и да я подкрепиш.
Не се сдържам и врътвам очи.
Той се засмива.
— Какво?
— Пайпър си има достатъчно фенки. Не се нуждае от морална подкрепа. А сестра ми държи да ме влачи по разни събития при всяка изникнала възможност. Уж обеща да ме закара у дома след лекциите, а виж къде се озовахме.
— Леко сте се отклонили.
Бърча нос.
— Съвсем леко.
— Би могла да си тръгнеш.
Свивам рамене.
— Обичам книгите.
— Личи си. Как ти се отразява Данте?
Усещам как бузите ми поруменяват, макар че не би трябвало. Въпросът му е най-обикновен.
— Харесва ми — успявам да изрека накрая.
Следващите му думи прозвучават по-ниско. Почти… интимно.
— Не е необходимо да го казваш само защото съм ти преподавател.
— Не бих излъгала за подобно нещо.
Максим свежда поглед от очите ми към книгата, а после и към други части от мен. Поемам си дъх на пресекулки, защото цялата тази история опасно наподобява флирт. С моя преподавател. Не че имам бог знае какви морални скрупули по въпроса, но истината е, че не мога да се забърквам с никого. Особено с Максим и ласкавите му очи, наелектризиращото му докосване и устата му, която изглежда толкова мека…
Ужас.
Внезапно някой ме блъсва в гръб и аз политам към масивната му снага. Максим мигновено ме обгръща с ръце, преди да съм политнала встрани към заобикалящите ни хора.
— О, боже, много съжалявам! — възкликва някой.
Чувам извинението като от километри, защото слухът ми улавя единствено неговото дишане и затаения му дъх, когато ме притиска към себе си. Голямата му и топла ръка е поставена на кръста ми. Уханието му ме облива като летен дъжд. Сетне задъханият му, нисък глас прозвучава в ухото ми:
— Мамка му.
Едва доловим шепот. Дума, която по-скоро усещам, отколкото чувам, докато се мъча някак да обработя сетивната експлозия от близкия контакт. Сърцето ми бие развълнувано, сякаш в отклик на нова лека дрога, създадена с цел да ме държи будна и във върхова форма през цялата нощ. Опирам длан в широката му гръд и призовавам самообладанието си.
Успокой се. Съсредоточи се.
Ала не са просто пеперуди в стомаха. Не, това е феникс, разперил криле. Мълниеносно привличане, което не мога да отхвърля с лека ръка. Оголена жица, която не искам да пусна, а трябва, непременно трябва да я пусна, преди да си е въобразил нещо.
Стъпвам здраво на пода и отстъпвам крачка назад.
Разделяме се и вдигам глава с печален поглед. Редно е да му благодаря за бързите рефлекси, но думите така и не стигат до устните ми. Изведнъж кожата ми пламва и се разгаря ярко, като жарта в очите му. Тогава си давам сметка, че псувнята отпреди миг не е била насочена към смотаняка, който се блъсна в мен. Мисля, че всъщност я изрече неволно.
— Добре ли си? — пита той и дрезгавият му глас се разлива по кожата ми. И по други места.
— Добре съм.
Твърде добре. Направо в еуфория. На крачка да му разкъсам дрехите.
Би трябвало да му благодаря, задето ме хвана, преди да падна. А после би трябвало да си тръгна и да положа всички необходими усилия никога повече да не се приближавам толкова до него.
— Кара. Ето те. Най-сетне.
Драматичният тон на сестра ми разваля магията. Максим прокарва пръсти през косата си, а Кел спира до нас, облечена от глава до пети в „Гучи“.
— Цяло чудо е, че папараците успяват да те снимат от време на време. Вечно се криеш на странни места. Далеч от всичко интересно — не спира да бърбори тя.
Преди да съм ги запознала, Максим казва нещо, което не разбирам, обръща ни гръб и се отдалечава в тълпата.
Увеличаващото се разстояние помежду ни ме изпълва със смесени чувства. Едно тънко гласче ми напомня, че утре ще го видя на семинара, което не би трябвало да ме вълнува до такава степен. Не и при положение че едва не припаднах от удоволствие след няколко секунди телесен контакт.