Карл Май
Крюгер Бей
Първа глава
Един милионер
Преди да продължа да разказвам нашите по-нататъшни приключения, трябва да се върна на някои по-предишни събития. Това беше доста преди описаните вече преживелици. Тогава току-що се бях върнал от едно пътуване до Южна Америка. След благополучно преминалото презокеанско плаване параходът ми спря в Бремерхафен и аз отседнах в много известния «Льорс хотел».
Докато обядвахме срещу мен седеше някакъв млад господин може би на двайсет и пет, двайсет и шест години, който не вземаше никакво участие в общия разговор, но затова пък както изглеждаше бе посветил цялото си внимание на мен. Той непрекъснато ми отправяше изпитателни погледи, но като че все още не можеше да реши дали ме познава или не. Имах чувството, че вече някъде съм го виждал, но това сигурно е било съвсем бегло, понеже в мен не бе останал никакъв по-ясен спомен. Най-сетне, след като сервираха десерта, погледът му се разведри. Личеше си, че вече беше подредил нещата в паметта си и се беше сетил нещо за мен. Но с това вниманието, което ми отделяше, никак не намаля. Погледът му пак не се откъсваше от мен и внимателно следеше всяко мое движение.
Щом се нахраних аз се уединих на малка масичка до един прозорец, за да изпия там кафето си. Младият човек започна да се разхожда нагоре-надолу из ресторанта. Личеше си, че много му се иска да ме заговори, но все още умуваше как да подхване разговора. Най-после с решително движение той се обърна към мен, приближи се и като направи не толкова сръчен, колкото добронамерен поклон, ми каза:
— Извинете, господине! Не сме ли се виждали вече с вас?
— Възможно е — отговорих аз и се изправих, за да отвърна на поклона му. — Може би си спомняте по-добре от мен мястото, където е станало това.
— Беше отвъд океана в Съединените щати. Струва ми се, че се срещнахме нейде по пътя от Хамилтън за Белмонт в Невада. Познавате ли тези градове?
— Разбира се. И кога е било това?
— Преди около четири години. Ние бяхме цяла група златотърсачи и бягахме от една орда навахи. На всичко отгоре така се бяхме заблудили, че изобщо не можехме вече да се ориентираме в планините и много вероятно щяхме да загинем, ако за наше щастие не бяхме срещнали Винету.
— А-а, Винету!
— Значи познавате този прочут вожд на апачите?
— Малко.
— Само малко ли? Ако Вие сте онзи господин, за когото ви мисля, сигурно го познавате много по-добре от «малко». Тогава той беше тръгнал на път за Моно Лейк, където искаше да се срещне с най-добрия си приятел и ни разреши да го придружаваме, понеже вече бяхме решили да се отправим за Калифорния като се прехвърлим през Сиера Невада. Добрахме се до езерото без премеждия и там се натъкнахме на други бели, към които се присъединихме. През последния ден, преди да продължим ездата си, пристигна и приятелят на Винету. Двамата се канеха да се качат високо в планините, за да ловуват там и преди още да настъпи утрото на следващия ден те ни напуснаха. Ето защо Вие останахте край нашия лагерен огън само няколко кратки часа и не сте запомнили добре лицето ми.
— Аз ли? — попитах го, преструвайки се на учуден.
— Ами да, Вие! Или не сте приятелят на Винету? Вярно, че на времето носехте съвсем други дрехи. По тази причина не успях тъй бързо да си спомня кой сте и къде съм ви виждал преди.
— Ами как се казва човекът, за когото ме мислите?
— Олд Шетърхенд. Ако съм се заблудил, Ви моля да ми простите безпокойството!
— Не ме безпокоите. Напротив. Ще си позволя въпроса дали след обяд пиете кафе?
— Тъкмо се канех да си поръчам чаша кафе.
— Тогава Ви моля да го изпиете при мен! Моля, седнете! Той се отзова на поканата ми, а после каза:
— Значи все пак сте Олд Шетърхенд?
— Аз съм, но моля Ви не викайте толкова силно! На тук присъстващите сигурно ще е съвсем безразлично кой съм и как се наричам отвъд океана в американския Запад.
— Радостта ми е причината така да се развикам. Но лесно можете да си представите, че съм във възторг да срещна тук един толкова…
— Тихо! — прекъснах го аз. — Тук в морето на цивилизацията съм само една капка, която просто се губи. Ето, прочетете истинското ми име!
Разменихме визитните си картички. На неговата пишеше: Конрад Вернер.
Докато четях името му той ме наблюдаваше така, като че очакваше то да ми е известно и да покажа известна изненада. Но понеже подобно нещо не се случи, той попита:
— Не сте ли чували някога името ми?
— Вероятно съм го чувал доста често, защото в Германия Вернеровците хич не са малко.