— Да, така могат да се спечелят стотици хиляди.
— Но тогава навярно ще Ви се наложи да останете тук по-дълго и няма да можете, както смятахме, да пътуваме заедно, а?
— За съжаление наистина ще трябва да се откажа от Вашата компания, защото още утре се отправям към вътрешността на страната.
— Още утре ли? Толкова скоро? А помислихте ли за опасностите, срещу които тръгвате?
— Не, защото такива няма да има, тъй като ще пътувам със съвсем сигурна охрана.
— Каква е тя?
— Сър Емъри ще язди заедно с мен.
— Той? Наистина ли? — разочаровано попита мнимият Хънтър. Бях уверен, че ще се качи с мен на борда на кораба.
— Е, сега това няма да стане. Когато чу какви са намеренията ми, той веднага реши да ме придружи. Естествено се радвам, защото Емъри е много опитен човек и неговата компания ще ми бъде извънредно полезна. Но аз тръгвам на път не само с него, а и със съвсем друг ескорт — с Крюгер Бей.
— С него ли? Наистина?
— Да. Повелителя на войската ще вземе със себе си конница. Както виждате изобщо нямам основание да се страхувам.
— Конница ли? И за какво му е?
— За да накаже улед аярите.
— Странно! Чух за тези бедуини, но ми се струва, че вече са наказани! Нали колагасъ Калаф бен Урик предприе поход срещу тях, за да ги усмири!
— Добре го знам, а с това най-после стигаме и до целта на посещението ми. Както ми бяхте поръчали, аз разпитах за колагасъ.
— Е, върнал ли се е?
— Не, случило му се е нещо неприятно.
— Неприятно ли? — сепна се той изплашено. — Наистина ли?
— Да. Вместо да победи улед аярите, той е бил напълно обграден от тях. Един-единствен войник е успял да избяга и да ни доложи за случилото се.
— Тогава трябва час по-скоро да се изпрати помощ! Той скочи на крака и започна възбудено да се разхожда нагоре-надолу из стаята. И това не беше никак чудно, защото според думите ми неговият баща се намираше в голяма опасност. После припряно каза:
— Тъй като Крюгер Бей Ви смята за свой приятел, то Вие несъмнено имате известно влияние върху него. Не можете ли да издействате от него изпращането на помощ за колагасъ?
— Мистър Хънтър, въпросът Ви е излишен. Нали чухте от мен, че още утре Повелителя на войската тръгва на път начело на конница!
— Срещу улед аярите ли ще потегли?
— Да. Веднага щом изплъзналият се пратеник донесе лошата вест се започнаха приготовления за поход. Крюгер Бей ще предвожда три ескадрона.
— Три? Мислите ли, че ще са достатъчни, за да спасят колагасъ?
— Да, ако междувременно не го убият. Опасността е много голяма, а дотам има приблизително пет дни път. Пратеникът е пътувал насам пет дни, ние натам също пет, което прави цели десет дни.
— Десет дни! Какво ли не може да се случи за десет дни!
— Наистина, наистина. Без да говорим изобщо за водата колагасъ не разполага с толкова много храна, за да издържи с ескадрона си цели десет дни. Твърде вероятно е да се види принуден да се предаде.
— Господи! Какво да направим?
Той взе още по-бързо да обикаля из стаята като заравяше пръсти в косата си, издаваше неразбираеми възклицания и изобщо се държеше подобно на човек, който е изгубил и ума и дума. Нито се намесих, нито казах нещо. Ако правилно го бях преценил, той неминуемо щеше да вземе онова решение, към което целенасочено се бях опитал да го подтикна, а именно — да поиска да дойде с нас.
Ето че по едно време той изведнъж спря пред мен и попита:
— Значи Вие и сър Емъри ще се присъедините към този военен поход, така ли?
— Да. С нас ще дойде даже и нашият сомалиец Бен Асра.
— И той ли? А какво ще кажете, ако и аз изявя желание да се присъединя към вас?
— Вие ли? Хмм!
— Не ми хъмкайте, а ми отговорете! Защо правите такава физиономия, от която си личи съвършено ясното «не»?
— Защото Ви е наредено да останете тук, за да чакате завръщането на колагасъ.
— Ами! Това не ме интересува повече. Беше уговорено естествено в случай, ако той беше победил. Станало е обаче тъкмо обратното и вече не съм длъжен да се съобразявам с това указание.
Съвсем преднамерено му хвърлих изпитателен поглед. Когато го забеляза, той ми каза:
— Учудвате се на вълнението, което ме е обзело, нали?
— Така е. Този колагасъ изобщо не Ви засяга!
— Прав сте, но аз просто съм си такъв. Предложих му помощта си при освобождението му и имам навика да изпълнявам даденото обещание. Сега той се намира в смъртна опасност. Не съм ли в този случай повече от всякога длъжен да му помогна? Дано не излъжете доверието, което изпитвам към Вас.