— Не сте помислили, че тъкмо там където се срещат земите на две враждуващи племена, опасността е най-голяма. Сред неприятелската територия човек често се намира в по-голяма безопасност, отколкото на границата.
— Да, Аллах ни накара да тръгнем по погрешния път, защото така ни е било писано в Книгата на живота. Когато стигнахме до това място бяхме нападнати от улед аюните. Те пронизаха с копия моя придружител, простреляха главата му с куршуми, а после плячкосаха дрехите и малкото вещи, които носеше този клет човек. А мен ме закопаха в земята така, че непрестанно трупът да е пред очите ми. Ако детето ми не беше сляпо, щяха да убият и него.
— Кога се случи това?
— Преди два дни.
— Ужасно! Какво ли е трябвало да изтърпиш!
— Да, Аллах да ги прокълне и да ги изпрати в най-дълбоките бездни на ада! Изживях неописуеми мъки, но страданията ми бяха по-големи заради детето. Не можех да му помогна. То лежеше пред мен и в слънчевия пек и в тъмнината на нощта без да имам възможността да го закрилям, защото ръцете ми също бяха заровени. А ей там лежеше старецът. Долетяха лешоядите и го разкъсаха. Беше ужасно! После те започнаха да се приближават към мен и моето дете. Нямаше как да се движа и можех само с гласа си да ги прогоня. Пресипнах от викане. Ала лека-полека лешоядите най-сетне проумяха, че не съм в състояние да се защитавам и взеха да стават все по-дръзки. Ако не се беше появил ти, сигурно още преди свечеряване щяха да се нахвърлят върху мен и клетото ми дете.
Тя непрестанно притискаше малкото до гърдите си и плачеше, но сълзите й се стичаха повече от вълнение и възбуда отколкото от някакви болки в момента.
— Успокой се! Аллах те е подложил на изпитание. Мъките ти свършиха вече. Ще се съвземеш от изживените страдания. Детето ти е живо и когато се върнеш у дома си няма да си загубила нищо скъпо. Твоите близки ще те посрещнат с радост и възторг.
— Прав си, о господарю! Но как ли ще се върна у дома? Нямам нито храна, нито вода и съм толкова слаба, че не мога да вървя.
— Ще съумееш ли да се задържиш на гърба на коня ми, ако аз крача редом с него?
— Не ми се вярва. Освен това детето ще е с мен.
— Аз ще го нося.
— О, господарю, добрината ти е не по-малка от страданията ми, но дори и да ми вземеш този малък товар, аз все още съм твърде слаба, за да се задържа на седлото.
— Тогава не ни остава нищо друго освен да се довериш на моите грижи. Ще те сложа да седнеш пред мен на коня, ти ще вземеш сина си на ръце, а аз ще те държа здраво, за да не паднеш от седлото. Изяж тези фурми! Те ще укрепят силите ти.
Тя лакомо изяде плодовете и каза:
— Ти знаеш, о господарю, че никой мъж не бива да докосва чужда жена, но тъй като Аллах ми е отнел силата да мога да яздя без помощта на някой друг, то той сигурно няма да ми го вмени за грях, ако се оставя в твоите ръце. И моят господар и повелител също ще ми прости.
— Къде смяташ да го търсиш?
— Не знам, защото нали отиде да се бие. Дано Аллах го закриля! Но ще мога да намеря нашия лагер, където останаха старците, жените, децата, болните и слабите. Той се намира при Джебел Шефара, където ще пристигнем утре. Ще ме заведеш ли дотам? Нашите ще те посрещнат с радост. Вярно, че съм бедна, но всички обичат Елатех. Елатех е моето име. Цялото племе ще посрещне с ликуване моят спасител.
— Дори и ако е ваш враг?
— Враг ли? Как е възможно да си враг на улед аярите, ти, който ме избави от ужасна смърт?
— И все пак е така.
— Не може да бъде, защото ти ми каза, че идваш от много далече. Как се нарича твоето племе?
— То не е племе, а голям народ, който наброява около петдесет милиона души.
— О, Аллах! Колко ли голям трябва да е оазисът, където живеят толкова много хора! Как се казват те?
— Страната се нарича Билад ал Алман и значи аз съм един алмани или, ако може би си чувала и тази дума, един немче, а името ми е Кара бен Немзи. Моето отечество се намира далеч отвъд морето.
— И защо тогава казваш, че си враг на улед аярите?
— Всъщност не съм им враг, такъв съм само в момента. Един алмани или немче не е враг на никого. Ние обичаме мира и спазваме заповедите на Аллаха. Но понастоящем съм приятел и спътник на хората, които наричате ваши врагове — войниците на пашата.
— Какво? — изплашено попита тя. — Приятел си на нашите мъчители, на които отказахме да плащаме данъка?
— Да.
— Тогава наистина си наш враг и аз не бива да тръгвам с теб.
— Нима искаш да останеш тук и да загинеш?
— Аллах’л Аллах! Прав си. Ако не ме вземеш, съм осъдена най-мизерно да умра заедно с моето дете. Какво да правя?