— Ил андакнак — проклета да е брадата ти! — на което естествено не обърнах внимание. Другият пък гневно ми крясна:
— Аллах йелбисак борнейта — дано Аллах ти сложи шапка! — което е свързано с това, че един мюсюлманин никога не носи шапка. Следователно проклятието би трябвало да означава следното: «дано Бог те причисли към неверниците» и понеже в смисъла на исляма аз още от рождението си съм си бил неверник, то и това страшно проклятие не бе в състояние нито да ме разгневи, нито пък да ме накара да зароня горчиви сълзи. Та нали по едно или друго време от моето земно съществуване бях носил вече филцови или сламени шапки, а в онези славни дни на незабравимите изпити бях слагал на главата си даже цилиндър, тъй наречения «кюнец»!
Бяхме извършили нещо, което изглеждаше направо невъзможно — всъщност без да влизаме в истински бой ние тримата бяхме пленили четиринайсет въоръжени врагове, възседнали чудесни коне. Но съвсем искрено ще призная, че едва ли щяхме да имаме същия успех с четиринайсет индианци. След като всички бедуини седяха вече вързани един до друг, Емъри ме попита:
— Ами как ще ги отведем оттук? Навярно ще е по-трудно от пленяването им! Ще яздят ли? Но тогава, макар че са с вързани ръце един или друг може да ни избяга.
— Просто няма да яздят! Всеки от улед аюните ще води своя кон. Ще вържем юздите за ръцете му, които са извити на гърба му. Той ще върви напред, а конят ще го следва.
— Well! Тогава напред! До свечеряване разполагаме само с час и половина. За щастие дори и ако тези негодници не яздят, ще можем да стигнем до у ара за не повече от час.
— До у ара? Какъв у ар?
— Малко преди да тръгнем да те търсим водачът каза, че днес ще стигнем до някакъв у ар, през който ще яздим утре. Затова Крюгер Бей реши да бивакуваме в самото начало на този у ар.
— Знаеш ли пътя дотам?
— Тръгнем ли на запад, непременно ще се натъкнем на него.
«У арът» представлява осеяна с каменни блокове и големи каменни късове пустиня. Под «сахар» бедуините разбират само пясъчната пустиня. «Серирът» е каменистата пустиня, а «джебелът» — планинската. Ако тя е обитаема, тогава я наричат «файафи», докато необитаемата се казва «кала». Ако в пустинята има храсталаци, се използува името «хайтия», а там където растат и дървета, се говори вече за «кела».
Водачът, за когото спомена Емъри, беше всъщност онзи войник, който беше избягал от обкръжението на улед аярите и беше занесъл в Тунис вестта за неуспеха на колагасъ. За награда му бе присъден чин на подофицер. За да намерим неприятеля нямахме нужда от водач. Но ако се касаеше до някои подробности от релефа на местностите, то сигурно щеше да ни е добре дошло да имаме при нас някой човек, който добре да ги познава.
Както вече се спомена пленниците бяха вързани за юздите на конете си и после поехме на път. Ръката на ранения беше превързана. Шейхът отдавна бе дошъл в съзнание и скърцайки със зъби, бе принуден да се примири със своята участ.
Спасената от мен жена Елатех беше заявила, че вече е достатъчно силна, за да може да се държи на седлото заедно със своето дете и затова й дадохме един от конете на аюните. Изглежда беше престанала да се тревожи за съдбата си, защото не се бяхме отнесли към смъртните й врагове като към приятели.
Естествено ние тримата яздехме конете си и подтиквахме нашите пешеходци да се движат по-бързо. Животните на аюните не ни създаваха особено много работа. Колкото буйни и темпераментни да са бедуинските жребци, то те се държат като кучета, които охотно следват господарите си.
Слънцето все още не беше достигнало хоризонта, когато тук-там в пясъка вече се виждаха ту по-големи, ту по-малки камъни. Започваше у арът. Колкото повече напредвахме, толкова по-едри и по-многобройни ставаха камъните. Най-накрая на юг от нас те кажи-речи покриваха цялата пустиня. Нощната езда през един подобен у ар е изключително трудна и ето защо можехме само да одобрим решението на Крюгер Бей да спре в началото на каменната пустиня.
Скоро съзряхме пред нас бивака, където цареше голямо оживление. Много любопитни излязоха да ни посрещнат. Те се учудиха немалко, когато забелязаха, че не сме сами, и когато чуха какво се беше случило.
Подробно докладвах на Крюгер Бей за всичко. Изглежда той не остана особено възхитен, защото ми каза:
— Вас на тримата сте извършили геройство наистина, ала иначе щял съм го да предпочета.