— Хай ала’с салат, хай ала’л фелах! Аллаху акбар. Ашаду ла илаха ил’ Аллах, ашаду ана Мохамед арасул уллах — хайде на молитва, на избавление! Бог е много велик! Признавам, че няма друг Бог освен Бог. Признавам, че Мохамед е пратеник на Бога!
След това следваха предписаните за тази молитва славословия, състоящи се от трийсет и седем стиха или строфи, при които в джамиите се изгарят различни благовония с опиум. Всички войници бяха коленичили с лице обърнато към Мека и се молеха с такова смирение и всеотдайност, каквито човек би искал да пожелае на някои християни. Само шейхът нямаше възможност да се моли, защото беше здраво вързан. Той почти не откъсваше поглед от мен и забелязах, че ме оглеждаше с израз на презрение и подигравка. Навярно си мислеше, че съм забравил заканата си да го накажа още преди вечерната молитва. Но скоро щеше да разбере, че се е лъгал. Все още не се беше стигнало до ашиях, последната молитва, а аз се канех да се позанимая с него преди и тя да беше изговорена.
Последната строфа от могреба гласи:
«Няма друг Бог освен този единственият, който е без спътници. Негово е господството и негова е прославата. Той съживява и убива, а самият той не умира. В неговата ръка е доброто и той властва над всички неща. Няма друг Бог освен него. Той изпълнява винаги каквото е обещал и подкрепя слугите си. Той въздига своята войска с чест и унищожава войските на враговете, той, единственият. Няма друг Бог освен него и ние служим единствено на него, ние, неговите слуги, искрените, верните, макар заради това неверниците да ни ненавиждат. Хвала на Бога, властелина на световете! Слава и хвала нему в утринните и във вечерните часове! Негова е прославата на небето и на земята, на зазоряване и на свечеряване, предобед, следобед и по обед!»
Едва бяха заглъхнали последните думи и богомолците се бяха изправили на крака, когато наредих на стария фелдфебел:
— Извикай бастонададжията!
— Че кой ще бъде наказван?
— Шейхът на улед аюните.
— С колко удара?
— Сто.
— Господарю, после ще ни създава трудности, защото няколко дни няма да може да ходи.
— Няма да получи бастонадата, а удари по гърба.
— Това е нещо друго! О, господарю, Аллах да благослови мислите ти! Ето че сега най-после пак ще имаме възможност да се помолим със «Заключителната». Отдавна не се е случвало. При всяко име един удар. Ще ми разрешиш ли да казвам на висок глас имената? Правя го с такова голямо удоволствие!
— Нямам нищо против!
Той отиде да изпълни моето поръчение. При коя ли мюсюлманска войскова част няма бастонададжия или курбаджия! Този човек, един подофицер, се озова бързо със своите помощници, а войниците начело с офицерите отново се събраха при шатрата на полковника.
Крюгер Бей изобщо не възрази срещу наказанието на бедуина. Ние все още седяхме при входа на шатрата, а шейхът лежеше пред нас. Първоначално нямах намерение да постъпвам с него толкова сурово, изобщо не мога да понасям подобни сцени, обаче с измъчването на жената той си беше заслужил боя, а и поведението му никак не беше подходящо да ни настрои по-състрадателно.
— Сто удара! Хубаво число! — обади се Емъри. — Но не ми се ще да ги получа. Благодаря! Ще ги издържи ли?
— Без съмнение.
— И същевременно фелдфебелът ще се моли?
— Да.
— Заключителната? Странен народ са тези мохамедани. Да придружаваш такъв бой със стократните славословия на Аллах!
— Аз не го възприемам като богохулство. Сто удара и сто имена на Аллах, тогава няма как да сбъркаш при броенето. Все още не съм присъствал на подобно наказание, но са ме уверявали, че често се случвало наказваният човек също силно да крещи имената на Аллах, за да намали по този начин болките си.
— Наистина ставам любопитен!
Тук трябва да се отбележи, че тази мюсюлманска последна, завършваща молитва, наричана «Заключителната» съдържа стоте имена на Аллах, които се изброяват на глас с поклони и високо вдигнати длани. Ето един откъс от нея: «Милостиви, Състрадателни, Царю, Пресвети, Миротворецо, Верни, Закрилнико, Всемогъщи, Всесилни, Непреклонни, Творецо, Създателю, Ваятелю, Всеопрощаващи, Всепобеждаващи, Дарителю, Бащице, Победителю, Всезнаещи, Разтърсващи, Разпростиращи…» и така нататък.
Когато шейхът видя да се задава бастонададжията, той втренчи очи в мен като отнесен, но после изведнъж погледът му се оживи и ме попита:
— Кой… кой е този човек?