Слънцето се беше спуснало вече ниско над западния хоризонт. След около три четвърти часа можеше да се очаква падането на здрача. Ето че лека полека теренът започна да се изкачва и от дясната ни страна изплуваха възвишения. Две от тях изпъкваха особено ясно, макар че все още бяха твърде далече. Сигурно бяха някакви могъщи планински масиви. Ако не се лъжех, това бяха високите планини на Джилджил. Но ако предположенията ми бяха верни, то пътят ни не водеше към развалините, които всъщност бяха нашата цел. Улед аярите сигурно ги бяха напуснали и се бяха отправили към Джилджил.
Бяхме описали широка дъга и според изчисленията ми у арът, през който бяхме яздили доскоро, се намираше на не повече от един час езда северно от нас. Това беше от голямо значение за мен. И изобщо при определени обстоятелства е много важно човек точно да запаметява местностите.
Ето че пред нас видяхме планини с много особени форми. Вляво и вдясно на значителна височина се издигаше солиден планински масив, разсечен по средата чак до самата степ. Изглеждаше така, сякаш някой великан си беше изпекъл хляб, беше го сложил на това място, с нож дълъг няколко километра го беше срязал до долу, а после с ръце беше леко раздалечил двете му половини. Склоновете на двете части можеха да бъдат лесно изкачени, ала намиращият се между тях проход много трудно, защото ясно се виждаше, че стените му се спускаха почти отвесно.
«Този проход ще има голямо значение за вас».
Така си казах, веднага щом го съзрях, а още през нощта предположението ми щеше да се превърне в действителност. Улед аярите се насочиха право към него.
Още преди да го бяхме достигнали аз се обърнах и внимателно огледах хоризонта зад мен. Ако не се лъжех, далеч назад ми се мерна съвсем малка светла точка, която привидно беше колкото грахово зърно. Несъмнено това беше хаик и едно предчувствие, което по-късно се потвърди, ми подсказа, че там е Винету. Сигурно той бе последвал дирята ни и следователно бе изминал същия обходен път като нас и несъмнено ни виждаше по-добре отколкото ние него, понеже бяхме петдесетина души, които до един носеха бели бурнуси. Бях убеден, че човек като апача щеше да е изключително предпазлив и нямаше да допусне да го забележат. Предполагах, че въпреки всички опасности, които неизбежно щяха да възникнат, той все пак скоро щеше да ни измъкне.
Ето че вече навлязохме в прохода и се убедих, че стените му действително бяха срязани като с нож. Едва ли някой можеше да се изкачи по тях. Едва бяхме изминали петстотин или шестстотин крачки из него, когато пред нас се откри своеобразната оживена картина на военен бедуински лагер.
Имаше шатри, между които се движеха многобройни човешки силуети. Тук-там хората трупаха сухи дърва и клони, които вечерта щяха да бъдат използвани за поддържането на огньове. Стотици хора се втурнаха да ни посрещнат и да поздравят своите победоносни съплеменници с гръмки ликуващи викове. Зад шатрите бивакуваха войници, охранявани от стражи, а още по-назад забелязах голямо стадо коне. Виждаха се само мъже, нямаше нито едно-единствено женско същество. Наистина се намирахме във военен бивак, а войниците, охранявани малко по-назад, бяха пленници и се числяха към обкръжения ескадрон, който е бил принуден да се предаде. Вече бях подготвен да се срещна с колагасъ Калаф бен Урик. Вярно, страшно ме беше яд, че щеше да ме види пленен, но се утешавах с мисълта, че и той също беше пленник. Е, в това обаче много се лъжех.
Съвсем неразбираемо бе за мен, че улед аярите бяха останали на бивак тук в тесния проход. Както за моя зла участ бях вече убеден, те много добре знаеха за приближаването на нашите войскови части. Ами ако нашите се разделяха и едновременно навлезеха от двете страни на прохода? В такъв случай аярите щяха да попаднат в най-хубавия капан. Но скоро щях да узная защо те се чувстваха тук в толкова голяма безопасност.
Човек лесно може да си представи какви погледи ни хвърляха от всички страни, но още по-лоши бяха ругатните, проклятията и подигравките, които чувахме. Най-доброто беше изобщо да не им обръщаме внимание.
Съвсем близо до лявата стена на пролома се издигаше необикновено голяма шатра, украсена с полумесец както и с различни други предмети. Без съмнение това беше жилището на шейха. Шестима конници ни заведоха до нея. Там те слязоха от конете, развързаха ни и ни подканиха също да скочим от седлата. Пред шатрата на килим седеше старец с дълга сива брада, която му придаваше достопочтен вид. Погледът му беше открит, а изразът на лицето му будеше доверие. Че беше на много висока почит сред своите хора, си личеше от почтителното и боязливо поведение на неговите войни, застанали на подобаващо разстояние от него, за да ни наблюдават. В ръката си той държеше дълъг чибук и пушеше.