— Не. Твоята искреност ми е направо необяснима.
— За да ти докажа, че съм напълно сигурен в онова, което върша. За теб няма никакво спасение.
— Но тогава спасение няма да има също и за англичанина и за американеца, а още по-малко пък за Крюгер Бей.
— Защо?
— Щом получиш откупа, ще заповядаш да ги убият, за да не те издадат.
— Ах, как изведнъж поумня! — ухили ми се подигравателно той. — Не е необходимо да знаеш какво ще се договоря с тях. Това си е само моя и тяхна работа. Онова, което ще ми платят, ще са само хубави пътни разноски. А отвъд океана ме очакват купища пари. За това вече са се погрижили.
— Може би ще ти паднат от някое наследство, а? Той ми се изхили нахално в лицето. Без да подозира, че вече знаех всичко, негодникът потвърди думите ми.
— Да, драги ми сър, от наследство! А сега стига с тази моя отговорност. Нека полковникът остане при шейха! Но ти и англичанинът ще дойдете в моята шатра, където ще ви пазя по-добре. Само да кажа още две-три думи на шейха!
Той се обърна към стареца:
— Крюгер Бей временно е твой. Но тези двамата ще взема при мен. Те са моя собственост също както и полковникът, който ти оставям на първо време, за да уговориш с него условията, при които ще освободиш неговите войници.
Емъри беше застанал до мен и чу всяка дума на негодника. Ето че в този момент колагасъ хвана моята и неговата ръка, за да ни поведе подир себе си, обаче шейхът го спря.
— Стой! Ти изглежда си каза приказката с тези двама мъже, но аз искам да си поговоря с теб.
Лицето на стареца беше придобило мрачно, даже бих казал, заплашително изражение. Предполагах, че нямаше да позволи да бъдем отведени от американеца и това можеше само да ме радва. Вярно, за момента не бях особено разтревожен, но беше съвсем сигурно, че при колагасъ щяхме да преживеем далеч по-неприятни мигове отколкото при шейха. По две причини не се страхувах за нашия живот. Наистина не можех да разчитам на Крюгер Бей, но предполагах, че все щеше да ни се открие някаква възможност да се освободим двамата с Емъри. А дори ако надеждите ми се окажеха напразни, то наблизо беше Винету, на когото със сигурност можех да се осланям.
Но дали наистина апачът бе нейде наоколо? Надявах се да е така, да, дори можех да се закълна, толкова добре познавах този мой най-верен приятел. Бях напълно убеден, че именно той е бил онази бяла точка, която бях забелязал. По това какво аз бих направил на негово място, лесно можех да се досетя как щеше да постъпи самият Винету.
Той непременно беше видял, че навлизаме в прохода, разделящ планината на две половини — източна и западна. Също като нас апачът беше дошъл от запад. Несъмнено и той считаше тесния пролом за особено важен. Непременно трябваше да узнае кой се намира между стените му и затова във всички случаи беше променил посоката си, изоставяйки нашите следи, за да се изкатери с коня си по планината и отгоре да хвърли поглед в прохода. Имах усещането, че би трябвало да го зърна нейде там стига само да вдигна поглед. Така и направих и наистина, щом вдигнах глава, горе, съвсем близо до ръба на отвесно спускащата се скала се изправи една човешка фигура, размаха ръце и после бързо изчезна. На това разстояние силуетът беше голям колкото малко дете, но въпреки всичко го разпознах. Беше Винету и ми даде знак, че ни вижда и че всичко наблюдава и следи. Вече бях напълно спокоен. Знаех, че въпреки всички опасности, на които можеше да се изложи, той щеше да дойде, за да ни освободи. Без съмнение щеше да остане на поста си докато разбереше накъде щяха да ни отведат.
— Ей там горе е залегнал Винету и гледа към нас — прошепнах на Емъри. — Когато тук всичко се успокои и утихне, сигурно ще дойде.
— Well — отвърна ми англичанинът, без да поглежда нагоре — страхотен мъж! Сигурно ще ни измъкне!
Междувременно вероломният колагасъ учудено се извърна към шейха и го попита:
— Какво имаш още да ми казваш?