— Нещо, което изглежда не знаеш, а именно, че се намираш в лагер на улед аярите и че предводителят на тези войни съм аз.
— Знам го.
— Защо тогава се държиш така, сякаш ти си предводителят? Защо решаваш какво да стане с нашите пленници, сякаш са твоя собственост?
— Но те наистина са мои.
— Не са. Бяха заловени от моите войни. Както Повелителя на войската тъй и другите двама мъже ще останат при мен.
— Не мога да се съглася.
— Не те питам дали си съгласен или не. Тук важи само моята воля.
— Не, в този случай важи моята!
И посочвайки към мен, той продължи:
— Ти не знаеш каква стойност имат тези мъже за мен. Ей този тук е избягал престъпник, който има на съвестта си множество убийства, както и други грехове. Искаше да убие и мен и моя брат, но за щастие не успя. Тъй че имам кръвно отмъщение към него. Той ми е паднал в ръцете и е мой.
Тогава аз пристъпих към него и понеже нямаше как да го накажа с вързаните си ръце го ритнах така, че той се просна на земята, а после му викнах:
— Подлец, обръщаш нещата наопаки! Самият ти си убиецът, а аз те преследвам, за да те предам на правосъдието!
— Куче! — изкрещя той, като бързо скочи на крака и се втурна към мен. — Дръзваш да разправяш такива лъжи за мен и…
Не можа да продължи. За да ме сграбчи, той трябваше да мине покрай Емъри и англичанинът също му тегли един толкова силен ритник, че негодникът отново отхвръкна, строполи се на земята и остана да лежи в безсъзнание. Всичко това се разигра толкова бързо, че никой не намери време да го предотврати. Но изглежда изобщо нямаше човек, който да гори от желание да спести на колагасъ заслуженото наказание.
След това поисках да се обърна към шейха, но тъкмо когато се наканих да го заговоря, той ми направи знак да мълча и ми заяви:
— Мълчи! Не искам да чуя нищо от онова, което желаеш да ми кажеш. Стига Ви, че Ви позволих да малтретирате този човек, без да Ви наказвам. А така ще разберете и какво мисля за него. Той те нарече беглец и убиец, но ти не ми приличаш на избягал престъпник, а и Повелителя на войската едва ли би търпял такъв човек край себе си. Ти си алмани и си навярно християнин, нали?
— Да.
— Тогава си запознат с живота на вашия Спасител, когото ние също считаме за пророк.
— Да.
— Той е имал дванайсет апостоли и ученици. Един от тях го е издал и продал. Знаеш ли как се е казвал?
— Юда Искариотски.
— Добре. Също такъв Юда е и колагасъ, защото предаде и продаде своя приятел и господар, полковника на войската. Изглежда има голямо отмъщение към Вас и навярно ще Ви убие. Но това не бива да става. Няма да Ви предам в ръцете му. Не сте негови пленници, а мои.
— Да ти разкажа ли, защо желае смъртта ми?
— Не сега, защото нямам време. Скоро ще научите какво Ви очаква. За да не можете да избягате, ще наредя добре да Ви охраняват, а за да нямате възможност да разговаряте помежду си, ще ви разделя. Всеки от вас ще лежи в отделна шатра. Повелителя на войската ще остане тук в моята.
— Но аз имам да ти съобщавам някои важни неща, които напълно ще ти докажат…
— Не сега, не сега! — прекъсна ме той. — По-късно, когато ще разполагаме с повече време, ще можеш да ми разказваш колкото си искаш.
Той извика двама от своите бедуини, с тих глас им даде някакви указания, а после те ни отведоха. Единият от тях ме вкара в една шатра, където ми върза и краката. След това заби в земята един кол и щом ми изпразни джобовете веднага ме завърза с въжета за него. Накрая седна навън пред входа, за да ме пази.
Отделянето ми от моите двама другари никак не ме зарадва, но нищо не можах да направя.
Междувременно ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Настъпи вечерта. След последната молитва моят пазач ми донесе няколко глътки вода. Не получих никаква храна.
През платнището на моята шатра забелязах, че горяха няколко огъня, но скоро ги оставиха да угаснат с изключение на един-единствен огън, който щеше да бъде поддържан през цялата нощ. Шумът в бивака замря твърде рано. Хората налягаха да спят, понеже на другия ден трябваше да напуснат прохода още преди зазоряване.
От време на време моят пазач влизаше при мен, за да се увери, че съм още там и да опипа въжетата ми.
Усърдно се опитвах да се отърва от въжето, стягащо моите китки и имах големи изгледи да освободя ръцете си още преди да е настъпил денят. Успеех ли, бях спасен. Но усилията ми се оказаха напразни, защото още преди полунощ долових някакъв съвсем слаб шум откъм задната страна на шатрата. Беше толкова тъмно, че ми бе напълно невъзможно да различа каквото и да било, но веднага си казах, че е Винету, който беше причинил този незначителен шум. Наострих слух.