— Шарли, Шарли! — прошепна някой съвсем наблизо.
— Тук съм — отговорих също тъй тихо.
— Вързан си, нали?
— Както ръцете и краката ми, така и самият аз за един кол.
— Пазачът ти влиза ли вътре?
— От време на време.
— Как ви плениха?
Съвсем накратко му обясних всичко, казах му за предателството на колагасъ и добавих:
— Крюгер Бей е в шатрата на шейха. Скоро ще узнаем къде се намира и Емъри.
— Знам къде е, защото видях как го отведоха. Той е в една шатра чак на другия край на лагера.
— Тогава срежи въжетата ми! Трябва да побързаме да освободим и двамата.
— Не, няма да постъпим така, защото ще провалим всичко. Улед аярите не бива да видят, че сте избягали. Иначе веднага ще предположат, че ще доведем нашите войници, а това ще ги накара час по-скоро да изчезнат оттук. Следователно наложително е да останете. Моят брат Олд Шетърхенд го разбира, нали?
— Да, но в такъв случай трябва да съм сигурен, че войниците ни наистина ще дойдат.
— Самият ти ще ги доведеш.
— Но нали не бива да бягам! Моят пазач ще вдигне тревога.
— Той няма да забележи нищо, защото аз ще остана на твоето място.
— Винету! Не мога да приема подобна жертва.
— Не е никаква жертва. Ако отида аз, няма да мога да разговарям с войниците, понеже не знам езика им. Ако тръгнем двамата, ще открият бягството ти и няма да успеем да ги хванем в капан. Но ако остана тук и отидеш само ти, тогава е сигурно, че ще пленим нашите неприятели, защото още през нощта ще ги обградиш, тъй че сутринта няма да могат да излязат от прохода. За мен не съществува никаква опасност ако остана тук.
Прав беше. Можех да се съглася с предложението му без да имам угризения на съвестта, че съм постъпил користно. Той едва ли щеше да пострада от саможертвата си. Ние добре знаехме, че можем да разчитаме един на друг.
— Добре, нямам нищо против — заявих аз. — Ти беше ли при нашите хора след като ни плениха?
— Не, нямах никакво време. Нали преди всичко трябваше да видя къде си и да те измъкна.
— Но как ще ги намеря като не знам къде се намират?
— Ако яздиш право на север, сигурно ще се натъкнеш на тях. Без съмнение са спрели там където свършват скалите и камънакът.
— В южния край на у ара ли? И аз мисля така. Спомена за езда. Естествено имаш предвид твоя кон, нали?
— Да. Щом излезеш от пролома, ще извървиш хиляда крачки в северна посока. Там съм го оставил вързан за забито в земята колче. Оръжията ми висят на седлото. Взел съм само ножа си.
— Него ще задържиш, за да имаш за всеки случай нещо за защита. Но какво ще стане, ако пазачът влезе в шатрата и те заговори? Нали няма да можеш да му отговориш!
— Ще хъркам, за да си помисли, че спя.
— Добре! Дано отсъствието ми не продължи твърде дълго. Да ти дам ли някакъв сигнал?
— Да. Трикратен крясък на лешояд.
— Добре! Хайде, развържи ме! После аз ще те вържа, но така, че лесно да можеш да освободиш ръцете си.
Тъй и направихме. После се сбогувах с апача и пропълзях навън. Не беше трудно. С помощта на върви платнището бе закрепено за върлините на шатрата ниско над самата земя. Винету го беше развързал на две места и го беше повдигнал толкова, колкото да пропълзи в шатрата. По същия начин аз се измъкнах навън и отново завързах въжетата. Бях свободен без моят пазач да подозираше каквото и да било.
Е, всъщност все още не бях свободен, защото ми предстоеше да се промъкна през голяма част от бивака, но вече знаех, че никой нямаше да успее да ме залови.
Сърпът на новолунието се беше появил на небето, макар да не можех да го видя от дълбоката и тясна клисура. Беше доста светло, но не забелязах нито един буден човек. Хората спяха на отделни групи, които лесно можех да избягна. Започнах да пълзя по земята и само след петнайсетина минути и последните улед аяри останаха зад мен. Тогава се изправих и се затичах.
Явно бедуините се чувстваха в пълна безопасност. Дори на изхода на прохода не бяха поставили стражи. А сега хиляда крачки право напред! Още след около осемстотин крачки видях коня, защото тук на открито бе значително по-светло отколкото вътре в дълбокия пролом. Метнах се на седлото и смуших жребеца. Вече можех да смятам бягството си за успешно, понеже разполагах с кон и с превъзходните оръжия на Винету.
Продължих в галоп право на север. Луната се намираше в началото на първата си четвърт, но излъчваше достатъчно светлина, за да виждам доста надалеч. След около час стигнах до първите каменни блокове, където започваше у арът. Трябваше да открия нашия бивак, което тук между скалните отломки беше значително по-трудно отколкото в откритата степ. Взех Сребърната карабина на апача и дадох един изстрел, а след малко стрелях и втори път. Наострих слух и след около половин минута чух в отговор два изстрела, разнесоха се нейде на запад от мен. Поех в тази посока и скоро се натъкнах на неколцина войници. В бивака бяха чули моите изстрели и си помислили, че се връща Винету. Също стреляли два пъти, за да му укажат посоката и освен това изпратили хора да го посрещнат. Колко се учудиха когато видяха мен вместо апача, но аз не им дадох никакви обяснения. Времето ми беше твърде скъпоценно, за да го губя в излишни приказки.