В лагера ме посрещнаха с ликуване. Попитах за водача. Извикаха го. Той не прояви нито следа от страх.
— Ти знаеш как ни плениха, нали? — попитах го най-спокойно.
— Да, о, господарю. Та нали бях там.
— Каква ли може да е причината, че тъкмо ти и само ти успя да избягаш?
— Защото останах на коня си. Той бързо ме отнесе от онова място.
— Хмм, да! И какво направи после?
— Съобщих за пленяването ви.
— А след това?
— Търсихме ви из у ара.
— Защо пък там?
— Предположихме, че улед аярите ще се скрият заедно с вас тъкмо там.
— А не проследихте ли дирите им?
— Беше излишно, защото това бе направено вече от твоя приятел Бен Асра.
— Аха, значи затова сте го сметнали за излишно! Ако някой се залови с някое добро дело, другите не бива да участват в него, понеже ще е излишно. Странни причини си имал. Но истинската причина е била съвсем друга. Къде се бяха скрили улед аярите, когато ни нападнаха?
— Зад скалите.
— Там са ни очаквали. Значи несъмнено са знаели, че ще дойдем. Узнали са го от някой, който е бил добре осведомен, че ще ни заведеш до онова езерце. Кой го е знаел?
— Никой друг.
— Да, никой освен теб. Следователно предателят си ти.
— Аз ли? Откъде пък ти хрумна? Нима не доказах верността си? Нима не яздих до Тунис, за да повикам помощ?
— Искаш да кажеш, за да вкараш в ръцете на улед аярите още повече войници! Кой беше онзи ездач, с когото в полунощ разговаря недалеч от нашия бивак?
Водачът не беше очаквал такъв въпрос. Страхът го накара да онемее.
— Отговаряй! — казах му заповеднически.
— Господарю… на такъв… на такъв въпрос… не мога да отговоря — със заекване промълви той.
— Можеш! Кой беше?
— С никого не съм разговарял. Изобщо не съм напускал бивака.
— Не лъжи! Уговорил си се с онзи колагасъ Калаф бен Урик да ни предадеш в ръцете на улед аярите.
— Машшалах, господарю, кажи ми кой ме е наклеветил така, за да го застрелям!
— Не ми говори за стрелба, защото самият ти ще бъдеш разстрелян. По военните закони смъртта ти е неизбежна.
— Господарю, невинен съм! Знам…
— Мълчи! — срязах го аз. — След изчезването ни като водач ти си ръководил нашето издирване и нарочно не си обърнал внимание на следите ни. Самият колагасъ ми каза, че си негов съюзник.
— Подлецът! Той е…
— Мълчи! Ти си предател и се канеше да ни изпратиш на гибел. Разоръжете този мерзавец и го вържете! Още утре Повелителя на войската ще произнесе присъдата му!
Хората бяха толкова слисани да чуят, че радващият се на такова голямо доверие подофицер бе заподозрян в подобно престъпление, че се забавиха да изпълнят заповедта ми. Той се възползва от това обстоятелство.
— Моята присъда ли? — извика негодникът. — Преди това ще бъде произнесена твоята, проклет гяур!
Той бързо извади ножа си и се опита да го забие в гърдите ми. Държах пушката на Винету в ръка. С нея отбих удара и посегнах да заловя предателя. Обаче той успя да се изплъзне изпод ръката ми и побягна към мястото, където стояха конете. Присъстващите бяха толкова изненадани, че никой не тръгна да го преследва. Аз също не се помръднах, но вдигнах Сребърната карабина в положение за стрелба.
Самият човек не ме интересуваше. Можеше спокойно да избяга, ала беше много близко до ума, че щеше да се отправи към прохода и да отиде при улед аярите, а точно това трябваше да се предотврати. Каменните късове ми пречеха да видя конете, но когато беглецът се метнеше на някой от тях, щеше да се озове достатъчно високо, за да се покаже над скалите. Точно този миг изчаквах. Дочух пръхтенето на едно от животните както и тропот от копита. Той беше възседнал вече някой от конете. Видях го насреща как препусна, прицелих се в дясното му рамо и натиснах спусъка. Изстрелът изтрещя. Разнесе се вик и ездачът изчезна.
— Свалих го от коня — казах аз и наведох дулото на пушката. — Бързо отидете да го донесете при мен!