— Да, така се казвам. Точно това име споменахте преди малко, когато казахте, че някой си там бил пъхал гадния си нос навсякъде. Може би и сега ще направя същото с Вас и с вашия колагасъ Калаф бен Урик.
Той се престори, че не е чул заплашителната подигравка в думите ми и някак отнесено каза:
— Олд Шетърхенд! И твърдите, че сте този човек, Вие? Невъзможно!
— Малко по-късно сигурно всичко ще Ви се изясни още по-добре. Я попитайте Емъри, който отлично ме познава и е бил с мен в Дивия запад! Попитайте и Крюгер Бей, който знае много добре, че съм немец и че отвъд океана съм известен под името Олд Шетърхенд. Впрочем приготвил съм Ви и още една изненада. Другият ми придружител изобщо не е сомалиец и не се казва Бен Асра, а е прочут вожд на апачите и го наричат Винету.
— Ви… не… ту…! — повтори той така сякаш се задушаваше. — Наи… наистина ли е той?
— Също толкова вярно е, както и че аз съм Олд Шетърхенд. Щом сте чували за нас сигурно знаете, че сме неразделни.
— Знам го. Но какво търсите тук в Тунис?
— Именно онзи Томас Мелтън.
— По дяволите! — изруга той.
— Първо бяхме в Египет, но вместо въпросния Томас намерихме неговия син Джонатан, който се канеше да отпътува за Тунис. Тръгнахме с него, тъй като си казахме, че сигурно се кани да посети баща си.
— И… и…?
— И не се излъгахме. Открихме Томас Мелтън в лицето на вашия любим колагасъ Калаф бен Урик.
— Я ме оставете на мира! Какво ме засягат всички тези хора! Аз съм Смол Хънтър и си нямам никаква работа с Вас!
Той се накани да ми обърне гръб, но аз го задържах за ръката и казах:
— Моля Ви, почакайте още малко, сър! С удоволствие Ви вярвам, че не желаете да имате нещо общо с мен, но въпросът е дали аз все още си имам работа с Вас. Не мога да Ви пусна да си вървите. Напротив, ще Ви задържа при мен, докато успея да разговарям с младия американец, който е дошъл тук с войниците на колагасъ Мелтън.
— Не го познавам. Нито съм го виждал, нито съм го чувал.
— Тъй ли? И все пак той е човек, от когото би трябвало най-живо да се интересувате. Той се казва също като Вас, а именно — Смол Хънтър.
— Невъзможно!
— Както виждате, това може да Ви изложи на опасността да Ви вземат за някой, който се представя за Смол Хънтър!
— Вие да не би да си мислите…!
— Мисля, че сте истинския Смол Хънтър и съм убеден, че можете да го докажете. Дори го знам много добре.
— Откъде?
— От вашия бележник.
— От бележника ли? Че какво знаете за него? Никой освен мен не го е виждал.
— Тук се лъжете. Аз надникнах в него. И не само аз, ами също и Винету, и сър Емъри. Спомняте си, че на кораба Винету беше с Вас в една и съща каюта. Е, искаше ни се да разберем що за човек сте. Винету взе повечко да си отваря очите, а те са много проницателни. Той видял, че се отнасяте страшно внимателно с вашия портфейл и старателно го криете. Когато сте заспал, апачът е извършил един от своите майсторски номера. Вследствие на чистата Ви съвест дрямката Ви е била твърде дълбока и той е успял да измъкне от джоба на панталоните Ви ключа, след което е извадил от куфарчето портфейла. Естествено го донесе при нас и ние побързахме да го разгледаме. После той го върна на мястото откъдето го беше взел. Сега навярно добре разбирате защо съм убеден, че сте действителният Смол Хънтър.
— Значи сте ме обрал, така ли?
— О не, защото Ви върнахме собствеността. Най-много можете да ме упрекнете, че сме били малко повечко любопитни. И сега също тъй няма да Ви обера. Вярно, признавам, че имам нужда от портфейла Ви, но няма да го взема докато спите, защото ще имате добрината сам да ми го дадете ей така както сте буден.
— Няма да го дам! — крясна ми той.
— Ще го дадете — креснах аз заповеднически.
— Ако не ми го предадете веднага, ще съумея да Ви принудя да го сторите.
— Не е у мен! Оставих го в Гадис при търговеца на коне.
— Лъжете! Една толкова важна вещ не се оставя току-така при чужди хора. По време на пътуването ни често държахте в ръка портфейла си и винаги го прибирахте във вътрешния джоб на връхната си дреха. Ей къде е! Напипвам го.
При тези думи го потупах по гърдите, където беше пъхнал портфейла, за който спорехме. Той отстъпи назад разгневен и извика:
— Не ме докосвай! Няма да ти позволя!
— О, ще ми позволиш като нищо. Само гледай! Обърнах се, естествено не на английски, към стоящите наоколо офицери, които не бяха разбрали нито дума от разговора ни, но бяха забелязали, че съдържанието му едва ли е приятно за Джонатан Мелтън. Необходими бяха само няколко думи и той бе сграбчен, повален на земята и вързан. Взех му портфейла. Всичко друго му беше оставено. После го отнесоха при пленените улед аюни, където бе охраняван най-строго. В него не можеше вече да има и капка съмнение, че бях прозрял всичките му планове.