Както вече бе споменато, ние разполагахме с три ескадрона. Начело на всеки от тях стояха по един колагасъ, тоест рот-мистър, един старши и един младши лейтенант. С тези девет офицера направихме кратко военно съвещание, след като им обясних какво е положението на нещата.
Начело със своя колагасъ единият от ескадроните щеше да заеме позиция пред входа на прохода. С втория ескадрон самият аз щях да заобиколя планината, за да препреча изхода. Третият щеше да изкачи склоновете, за да заеме горе скалите откъдето се спускаха стръмните стени на пролома и в случай на нужда щеше да стреля надолу към обсадените. Следователно този ескадрон трябваше да се раздели на две. Едната половина под предводителството на един колагасъ щеше да заеме позиция на дясната половина от планината, а другата половина под ръководството на старши лейтенанта, щеше да се настани от лявата страна на прохода. Както е известно, отвъд планината, където аз щях да заема позиция, се намираха конете, а там бивакуваха и войниците на пленения ескадрон, охранявани от войните на улед аярите. Ако още от самото начало ми се отдадеше да освободя пленниците, ние щяхме да имаме на разположение още сто войника. — А кога ще последва нападението?
— Всъщност истинско нападение няма да има. Първият ескадрон няма да има друга работа освен да отблъсне неприятеля, ако той се опита да излезе от прохода. Вторият ескадрон има същата задача в случай, че аярите решат да си пробият път през другия край на пролома. Преди това само аз с една част от хората ще нападна пазачите, за да измъкна вашите пленени другари. Навярно няма да се размине без викове и няколко изстрела, но далеч няма да е истински бой и другите поделения не бива да се подлъгват да започват прибързани действия.
— Но нали трябва предварително да определим момента, когато ще нападнеш пазачите на нашите пленени войници, за да знаем какво точно става!
— Прав си. Ще използвам времето за салат ал фаджр, утринната молитва.
— Не става.
— Защо?
— Защото ние също ще трябва да се молим и няма да имаме време да се занимаваме с неприятеля. Ти си християнин и изглежда си мислиш, че не е необходимо да се молим.
— Не, не мисля така. Ще се молите и въпреки това ще бъдете готови да действате.
Забравяш, че улед аярите се молят по предписанията на ханефитите. Сутринта вие се молите когато на изток се появи първата слаба светлина. А ханефитите започват своята фаджр, когато ал исфирар, «жълтият светлик», се покаже на хоризонта. Следователно вие вече ще сте свършили молитвата си, когато те ще я започнат. Докато аярите се молят, аз бързо ще се придвижа напред, за да освободя пленниците. И изобщо появяването ни така ще ги изненада, че поне в първите мигове те няма да помислят за съпротива.
Метнахме се на конете и потеглихме за прохода. След около час и половина се намирахме вече наблизо. Там се разделихме.
Веднага щом изпрати няколко спешни съгледвачи, първият ескадрон се отправи към входа на теснината. Вторият ескадрон се раздели и пое наляво и надясно нагоре по планината, а третия го поведох аз и, заобикаляйки височините, се добрахме до южната страна на пролома. Там наредих хората си да спрат и продължих сам напред, за да се огледам наоколо.
Улед аярите проявяваха изключителна непредпазливост. И от тази страна нямаха никакви постове. Успях да проникна на двеста крачки в клисурата, без да се натъкна на някой от тях.
Дотук на лунната светлина всичко бе вървяло много добре, но ето че луната се беше спуснала вече твърде ниско и след половин час сигурно щеше да изчезне.
Поставих двете си свити длани около устата и три пъти имитирах крясъка на лешояда. Той проехтя из пролома и бях убеден, че Винету го е чул.
Налагаше се да чакаме до сутринта. Разставих няколко предни постове в самата клисура. Другите се разположиха на бивак извън нея. Следвайки указанията ми, всички пазеха пълна тишина. От време на време се чуваше само пръхтенето на някой кон.
Времето минаваше. Луната беше отдавна изчезнала и звездите изгубиха блясъка си. Най-сетне небето на изток леко просветля.
— Господарю, да се помолим ли? — попита ме колагасъ.
— Да, но съвсем тихо.
Те паднаха на колене и според предписанията започнаха да се молят. В това време небето на изток просветляваше все повече и повече докато най-накрая сякаш се позлати. Това разбира се не можеше да се види от хората в пролома, но въпреки всичко точно в този момент от там се разнесе силен глас: