Постлаха едно до друго две молитвени черджета. Той седна на едното, а аз се настаних на другото. Бедуинът не обича да прибързва. Нашето достойнство изискваше първо малко да помълчим. Най-сетне той започна:
— Вчера Повелителя на войската ми говори за теб, ефенди. Научих какво си преживял и извършил, но той не ми каза, че си и такъв майстор в магиите.
— Защо мислиш така?
— Ти беше в шатрата със здраво стегнати ръце и крака както и вързан за един кол. През нощта твоят пазач е влизал дванайсет пъти при теб като е опипвал въжетата ти, за да провери дали нямаш някаква възможност да избягаш. Само броени минути преди утринната молитва е бил за последен път при теб. Ето че сега шатрата е празна, а ти седиш тук и разговаряш с мен като свободен човек! Нима това не е магия?
Тази «магия» беше много лесно обяснима. Не бях вързал Винету кой знае колко здраво, когато чул сигнала ми той измъкнал ръцете си от въжетата, освободил се от кола и незабелязано бе офейкал от бивака. Сигурно се намираше вече при първия ескадрон пред входа на теснината. Тъй като не смятах за необходимо да обяснявам на шейха «магията», аз реших да не му отнемам вярата в чудеса и казах:
— Нека по това разбереш какви мъже сме ние и че щеше да е по-добре, ако още вчера беше благоволил да ме изслушаш. Има ли сред вас ранени или убити от изстрелите на нашите войници?
— Няма.
— Това е добре! Бях дал заповед да стрелят във въздуха. Едва ако преговорите ми с теб излязат безрезултатни, ние ще ви дадем възможност да опитате куршумите ни. В какви отношения сте с улед аюните?
— Имаме кръвно отмъщение към тези песове!
— Колко ваши хора са избили?
— Шестнайсет! Дано Аллах изпрати аюните в ада!
— Те по-бедни ли са или са по-богати от вас?
— По-богати са. Още отпреди си бяха по-богати. А сега, след като изгубихме стадата си, разликата стана още по-голяма, защото те не понесоха никакви щети. Улед аюните пасат животните си в У ади Силияна, където никога не липсва вода.
— Как така сключи договор с колагасъ Калаф бен Урик?
— Той ми предложи когато го бяхме обкръжили.
— Нямаше ли за него друг начин да се спаси?
— О, имаше! Войниците му разполагаха с много по-хубави оръжия от нашите. Можеха да си пробият път, при което сигурно щяха да избият мнозина от нас. Но той предпочете да сключи с мен споразумение и да се предаде. Аз щях да получа както неговите войници, така и онези, които искаше да подмами и плени в прохода.
— А какво поиска в замяна?
— Своята свобода, както и Повелителя на войската, когото смяташе да принуди да му плати голям откуп.
— Ти не знаеш с какъв човек си сключил договор.
— Той е истински Юда. Вече ти го казах.
— Но е и нещо повече. По-късно ще ти разкажа за него. Сега нямаме време, защото и аз искам да сключа с теб договор, само че той ще е далеч по-добър и няма да бъде в противоречие с твоите задължения.
— Тогава говори! Внимателно слушам думите ти о, ефенди!
— Най-напред ще ти кажа какво искам от теб, а то е — свобода на Повелителя на войската и за англичанина, които се намират все още при теб. Освен това да ми предадеш онзи колагасъ както и най-сетне да платиш целия данък, който трябва да съберем от теб.
— Ефенди, данъка не мога да ти дам. Невъзможно е!
— Почакай малко! Ще ти кажа също и какво ще получиш от нас, ако се съгласиш с условията ми. Ще ти дадем хиляда и шестстотин женски камили или тяхната равностойност.
Той ме погледна с широко отворени очи и поклати глава.
— Невъзможно е да съм чул правилно, ефендина, и затова те моля да го повториш!
— С удоволствие! Ще получиш хиляда и шестстотин женски камили или тяхната равностойност.
— Но за какво? Не забравяй, ефендина, че аз изобщо не мога да Ви поставям каквито и да било условия.
— Така е. По това ще разбереш, че е много по-добре да имаш за противник някой християнин отколкото мюсюлманин. Във вашето племе има една млада жена, която се казва Елатех, нали?
— Да. Тя е любимка на цялото ни племе. Но Аллах я опечали с очите на нейното дете, защото синчето й се роди сляпо. Ето защо заедно с един достопочтен старец тя тръгна на поклонение за едно свято място, за да помоли Аллах да направи така, че очите на детето да виждат. Тя скоро ще се върне у дома.
— Тя е при мен. По пътя си е попаднала в ръцете на улед аюните, които са убили стареца, а нея заровили в земята като оставили навън само главата й.
— Аллах л Аллах! Отново убийство! То е седемнайстото. Голямото количество пролята кръв крещи за отмъщение до небето. А тези песове не щадят даже жените, тръгнали на поклонение! Какви мъки и каква смърт! Заровена до врата! Но тогава долитат лешоядите и изкълвават очите на беззащитната жертва!